Но дали единствено игрите поставят цели? Когато четем книга, искаме да я завършим, за да я осмислим. Когато слушаме музика, целта ни е да я почувстваме – било за да се развеселим, или за да се натъжим. Взираме се в сюрреалистичните картини, за да разберем какво всъщност представляват. В действителност твърдението, че изкуството не може да съдържа в себе си „правила, точки и цели“, определено куца. Нима книгите не съдържат определени правила? Ако не може да продължите да играете на дадена игра, ако не спазвате правилата й, то в същия смисъл няма как да прочетете дадена книга, ако я обърнете наопаки.
А дали е вярно, че играчите не преживяват играта, че просто искат да я спечелят? Попитайте първия срещнат геймър! А иначе
елементи на интерактивност откриваме и в някои по-ранни творби на изкуството,
като картината „Посланиците“ от 1533 г. на Ханс Холбайн, която използва анаморфен череп, за да накара зрителя да реконструира един иначе разпокъсан образ, като промени ъгъла на наблюдение. С други думи – стимулира човека да взаимодейства по някакъв начин с изкуството. Съществуват безброй примери за интерактивно изкуство, като много от тях по същество представляват видеоигри, просто имат друго име.
Днес много заглавия се опитват да представят игрите по един доста по-нестандартен и артистичен начин. Да вземем Flower, в която играчът трябва да духне венчелистчетата на цветята и да ги накара да докоснат останалите растения в полето. Звучи скучно, нали? И въпреки това играта успява да те зариби на мига най-вече благодарение на своите аудио-визуални качества. Макар Flower да не е високо изкуство в пълния смисъл на думата, тя повдига някои доста интересни въпроси от типа на „Какво прави една игра увлекателна?“.
Игрите могат да бъдат своеобразна форма на изкуство
както в своята цялост, като Flower, така и чрез отделни елементи – музика, визия, сюжет… Нима саундтракът на God of War не е шедьовър сам по себе си или пък историята, поднесена в Dragon Age: Origins, по-лоша от “Властелинът на пръстените“?
Основният проблем на огромна част от противниците на твърдението, че игрите не са изкуство, е, че те всъщност не са се докосвали до нито едно от заглавията, които използват, за да аргументират твърденията си. Да критикуваш от професионална гледна точка нещо, което не си преживял, е почти толкова безсмислено, колкото да решиш, че един филм не си струва, след като прочетеш отрицателна рецензия за него.
Може би игрите винаги са били изкуство – още от самото начало на своето съществуване. Просто все още не можем да го осъзнаем.
Автор: Владимир Тодоров
