Европа, XV век: Кръстоносните походи били завършили с напълно обратен ефект – ислямът нахлул с цялата си варварщина и жестокости чак до предградията на Виена. Едни от първите и най-велики царства на континента – Източната Римска империя и България били заличени от картата на Европа под ударите на ятаганите на турските джихадисти. В централна Европа, Реформацията вече била поставила основите на Ренесанса. В тези смутни времена, по западните брегове на континента плъзнали слухове за непознати земи отвъд Атлантическия океан. 

Дали в онези дни някой пазел спомен за плаването на викинга Лейф Ериксон, син на Ерик Червенокосия и неговите тридесет и четирима спътници през 996 г. – все още не знаем със сигурност. Макар че Лейф бил първия европеец, който стъпил в наречения по-късно Америка материк, а неговия сънародник – търговеца Карлсефне пръв срещнал така наречените „индианци” в земите на днешна Канада през 1003 г. – 1004 г., не е ясно дали техните пътувания били добре познати в начеващата тогава епоха на Великите географски открития. Сведения за тях били запазени единствено в исландските саги от XIII век.  

На 5 март 1496 г., Хенри VII, крал на Англия и владетел на Ирландия, връчил на италианския навигатор Джовани Кабото и неговите трима сина писма-патенти за правото да плават под английски флаг във всички морета, за да открият земи,  непознати на християнския свят до момента. 

Джовани, известен и като Джон Кабът, направил три пътувания от Англия на запад през Атлантика. При втория си курс, през 1497 г., той открил остров Нюфаундленд. По време на своето трето плаване, Кабът станал първият европеец, който видял източния бряг на Северна Америка – от Нюфаундленд чак до откритите от Колумб през 1492 г. Нови Индии (Карибските острови). По сведения от това плаване, кантабрийския картограф Хуан Де Ла Коза направил първата карта на Америка през 1500 година. Синът на Джовани – Себастиан Кабът, успял през 1508 година да зърне заливите Хъдсън и Чесапийк. Това било състоянието на проучването на Америка към 1513 година, когато Хуан Понсе Де Леон предприел своята експедиция. 

Хуан Понсе Де Леон бил един от участниците във втората експедиция на прочутия Христофор Колумб. Както всички знаем, експедициите на генуезеца Колумб в полза на кралствата Арагон и Кастия дълго време бяха приети за така нареченото „откриване” на Америка. 

Като един от тези първооткриватели, Понсе получил земя на остров Сан Хуан (дн. Пуерто Рико) и дори бил назначен за местен губернатор. Когато бил заменен на този пост, на него му се дощяло да открие нови земи и увеличи и без това доброто си благосъстояние. 

На 2 февруари 1512 г., кралят на Арагон – Фердинанд II дал на Понсе документ, с който му разрешил да открие и встъпи в управление на богатия със злато остров Бимини, за който се носели легенди сред местните индианци. За остров Бимини се твърдяло, че на него е разположен извор, който възвръща младостта.  

Флотът на Понсе се състоял от три кораба – Сантяго, Санта Мария да ла Консоласион и Сан Кристобал. Капитан бил Антон де Аламинос – най-опитен сред всички в Индиите, който само пет-шест години по-късно станал още по-известен като капитан на де Кордоба, де Грихалва и Кортес при откриването на Нова Испания (Мексико). 

На 4 март 1513 година, Понсе де Леон и събраните от него моряци отплавали от залива на западното крайбрежие на Пуерто Рико, където днес се намира град Сан Херман. 



На 2 април, пред взора на екипажите се появила непозната земя. Арагонците си помислили, че са открили остров Бимини, тъй като, според слуховете, той би трябвало да е точно там – на северозапад от Сан Хуан и Еспаньола (дн. Хаити). Самият Де Леон обаче явно смятал другояче, защото кръстил новооткритата земя „Ла Флорида”, тъй като тя изобилствала с буйна растителност, а и било времето на празника Пасха. 

На 3 април, част от екипажа акостирал на място близо до днешния град Сейнт Огъстин. Понсе тържествено обявил земята за собственост на крал Фердиданд II Арагонски. Правата на местното население никога не били взети предвид и Ла Флорида станала собственост на кралство Арагон чак до 1763 година, когато била продадена на Англия. 

На 4 май, експедицията на Понсе достигнала залив, който кръстили Бискай и остров Санта Мария, сега – Кей Бискейн. След това те проучили градът-маунд Текеста Маями на устието на река Маями. На 15 май те напуснали Бискай и покрай островите Флорида Кийс се отправили на север да проучат и западното крайбрежие на Ла Флорида. На 23 май за първи път се сблъскали с племето Калуша. Тези местни диваци отказали да търгуват с тях и ги принудили да напуснат земите им. На 4 юни, край остров Санибел, дори се стигнало до сражение. На 21 юни мореплавателите достигнали Сухите Тортуги, където се отдали на лов на гигантски морски костенурки, тюлени и птици. Оттам те се отправили към Исла Хуана (Куба), откъдето се прибрали обратно в Сан Хуан.

Двадесет и две години след това пътешествие, през 1535 година, била публикувана книгата „Обща История” на Гонзало Фернандес де Овиедо, в която авторът заявил, че именно Изворът на вечната младост е бил основната цел на пътуването на Понсе Де Леон. Три десетилетия по-късно, друг испански историк – Франсиско Лопес де Гомара записал, че Изворът на младостта се намира на остров Гуанахани в Бахамите. През 1601 година, испанският историограф Антонио де Херера, в своята „История…”, дал някои сведения, за които твърдял, че са от оригиналния дневник на Понсе. За този мистериозен журнал на пътешествието иначе се твърди, че е изгубен незнайно кога. 

Наскоро имах удоволствието да се сдобия с текста на де Херера и смятам, че той съдържа някои интригуващи твърдения, които, ако бъдат подробно проучени – биха дали нов и по-точен отговор на въпроса къде точно се е намирал/се намира Изворът, търсен още през XVI век. 

На първо място – странно впечатление прави фактът, че всеки от островите, посетени от експедицията по пътя им към Флорида, вече е имал име, и то на испански. Това е странно, защото именно експедицията на Понсе е била първата испаноезична такава по този маршрут. 

Защо испанците са чакали цели двадесет и една години – от пристигането на Колумб в региона, за да „мръднат” в откривателствуването си малко по на запад?!... Става въпрос за твърде голям период от време, в който географските открития просто са циклели на едно и също място.  

Явно местните индианци упорито са си мълчали за наличието на други острови и един цял богат континент в близост на запад. 

Друг голям куриоз е, че при целия перфектен професионализъм на екипажа на Понсе, самият той е дал погрешни географски данни – ширини и дължини на островите и земите, които е посетил. Възможно ли е да е искал да запази информацията за Извора само за себе си и най-близките си?... 

Прави още впечатление, че когато достигнали флоридския бряг, арагонците се придвижили на север, но… само в продължение на един ден! След това те рязко свърнали на юг, накъдето продължили пътуването си. Това е стратегия на човек, който е открил НЕЩО, но не е искал да спре точно там, за да не разбере никой друг къде е това НЕЩО. Сиреч, за да не може никой друг да се добере до Извора!

Странен е и фактът, че липсва каквато и да било информация за периода между 24 май и 3 юни. За целия този период се казва, че екипажът събирал вода… Колко ли специална е била тази вода, та са я събирали десетина дни?...

На 4 юни, някъде в южна Флорида, екипажът се натъкнал на местен индианец, който разбирал техния език! Това означава, че индианците, влезли в контакт с арагонците на Колумб, много добре са знаели за съществуването на огромни богати земи на запад от Сан Хуан – знаели и си траели в продължение на цели двадесет и една години! Дали тайната, която са пазели не е била твърде голяма?

На 14 юни, на хората на Понсе им се наложило да се бият и убиват индианци, за да успеят просто да си сипят изворна вода от крайбрежието! Дали водата е била обикновена питейна вода или сблъсъкът е бил за вода от Извора на младостта? 

И най-накрая – най-интересното: Де Херера твърди, че по сведения на самия Понсе, той решил да се отбие на дарения му от краля остров Бимини чак… на връщане от голямото си пътуване. Малко преди флотилията му да се върне в Сан Хуан, той отклонил единия кораб на юг, където бил разположен острова. Неговите подчинени, начело на този кораб – Хуан Перез де Ортубия и Антон де Аламинос, описали острова като голям и пълен с, забележете, много извори!… Професионалните историци отъждествяват този остров с добре познатия бахамски остров Андрос. Но защо Понсе така мимолетно и индиректно се е докоснал до него?! Можем да предположим, че с всички свои действия в стил „заблуждаващи маневри”, този забележителен арагонски мореплавател е направил така, че да запази информацията за открития от него Извор на вечната младост – реален извор с води със специални подмладяващи свойства, само за своите най-близки хора… 

Автор: Димитър Ал. Димитров – писател, София