За снимките и хората

10 януари 2017 г., 14:40
425

Текст и снимки: Златина Димова

От 1826 година, когато  Жозеф Нисефор Ниепс успява да направи първата снимка, до днес, фотографията се е изменила из основи. В 21 век всяко семейство притежава цифров фотоапарат и броят на позите в лентата отдавна не са проблем. Въпреки промените във времето, довели и до модернизация на изкуството, все пак една величина остава константна – снимълът на снимката. Желанието, макар и не първично, да сложим на пауза важен момент от живота си, който след години да ни помогне да “върнем лентата назад”.

Но дали наистина все още правим снимки по същите причини, както преди стотици години? Не се ли е изменила целта, която кара светкавицата да блесне и скрие за миг света? Защо си правим снимки днес и питаме ли се какво послание носят те?

Започнах да си задавам тези въпроси, а от тях дойде и желанието ми за този текст, който няма никакви скрити претенции, след като отново се докоснах до родовата си памет чрез снимките на моите баба и дядо. Безкрайно съм им благодарна, че и до днес те са запазили всеки мил за тях лик, напук на времето. И макар да казват, че живота е цветен, и съдържанието е в нюансите, то техните снимки ме убедиха, че понякога черно – бялото говори повече.

Въпреки че не познавам повечето хора, които живеят в старите семейни кадри, това не ми попречи да усетя обичта и приятелството, което е попила старата хартия. Сякаш разтеглен, фотографският филм се е превърнал в мост между поколенията. И колкото и да не искам да съм критик, не мога да не скрия разочарованието си, че като повечето неща, които новото време променя, така и мостът, който градим с днешните снимки към бъдещето, е нетраен, въздигнат върху комерсиални основи. Повечето от снимките, които ежедневно виждаме, са инстантни, без смисъл ( освен може би още няколко лайка, и те без смисъл). Снимки без история, без чувства. Хартии. Пиксели. Не отричам, че и днес има прекрасни и стойностни фотографии, но тук визирам масовката, която прелива от най – посещаваните сайтова.

Само преди дни в цяла България падна сняг. Видяхме хиляди снимки в социалните мрежи на побелели покриви, камини, пейзажи, деца с шейни, снeжни човеци...Щастие?! Сега ви предлагам две снимки с още малко сняг. Не знам дали само аз усещам смеха от тях, но сякаш, когато ги гледам, разбирам истинското значение на първите паднали снежинки. 

И още малко снежна игра (между баба и нейната майка). 1962 година, гр. Бургас.             

Вероятно много от Вас ще кажат, че преди години снимките са били събитие, никой не е имал фотоапарат и хората са канели фотографи, за да увековечат важен за тях момент. И всичко е истина. От там е останало и това уважение към този съвременен ритуал, което се вижда от старите ленти. Улеснени в пъти, днес просто взимаме телефона и снимаме. В това няма лошо, но на мен поне ми липсва романтиката на позата, на тоалета и не на последно място - уважението към себе си и към тези, които след време ще държат в ръцете си образа ти.          

  

Често пъти пренебрегваме историята и нейните уроци, съвети. С присмех гледаме на старото, и сляпо се уповаваме в новото. Много от тези, които четат това, най – вероятно ще помислят, че съм романтичка, обърнала погледа си назад.

Не знам до колко ще е истина това, но трябва ли да отричаме хубавото, само защото е старо? Аз предпочитам да се уча от него.

 А това са моите баба и дядо, които и до днес са заедно, макар да нямат запечатана на лента нито една целувка.

Днес е много модерно, даже задължително, да изразяваш любовта към партньора си публично, очебийно и искрящо. Още един аспект от човешкия живот, чието развитие може да проследим чрез историята на фотографията. На архивни снимки, правени в периода от 1800 – 1900 година, най – често виждаме жените да стоят зад своите седнали на стол мъже, опрели нежно ръка на тяхното рамо. Символиката за мен е силно експресивна и показва подкрепата на жената към своя съпруг. Малко по - късните фотографии показват мъжа и жената изправени и застанали един до друг, рамо до рамо. Тук вече ролята на жената и участието й в обществото е изравнено с това на съпруга. По – късно позите се разчупват и жените се “осмеляват” да застанат до своя партньор, хванали го под ръка. Дори свързани в свещен съюз, малко от старите снимки показват интимност между мъжа и жената. И така си задавам въпроса – тогава ли не са се обичали, или днес се обичат само на снимките?

Въпреки че изображението е това, което напомня, не по – малка роля от него имат и посланията, надписани на гърба на снимките.

Дори в някои случаи точно почеркът, подбраните внимателно думи, датите , говорят повече за уловения момент или човек. От цяла кутия за обувки, пълна със старите снимки на моите прародители, едва няколко нямаха послания. Думи, които като във вакуум успяват да пренесат чувствата през годините. Думи на приятелство и любов, от жена на мъж и макар неразбираемо днес, от другар на другар.         

Искрени, неподправени слова. Естествени, разказващи образи, изпращащи своето послание. Това са старите снимки. Човешки емоции. Като карането на първото колело, като изпращането в казарма, дори като возенето на лифт, достъпен и за най – бедните. Това е старото поколение, по – лошо или по – добро от днешното. Напомнящо за себе си по ненатрапчив път. А какво и как ще говорят нашите снимки за нас, зависи единствено от избора ни. “Зеле” :)


Автор: Златина Димова

Ключови думи:
Коментари