- Какво да се прави обаче, когато се налага сам да поемеш отговорност за детето си?

- Аз не вярвам в абсолютната самотност. Винаги има някой, който може да те подкрепи, някой, на когото можеш да разчиташ. И е добре сред тези хора да има различни модели - мъжки, женски. Не бива да се крие от детето интимният контакт. То трябва да знае, че това е част от живота, че е нещо нормално. Не знам кога от главите на българските родители ще излезе заблудата, че сексът е нещо срамно.

- Какво е правилното поведение, когато в едно такова семейство влезе втори, небиологичен родител?

- Това, което не трябва да се прави, е да се крие. Знаете ли какви комбинации се измислят? Той идва само когато детето е на градина, когато спи! Ами като се събуди и го види? Ами като си дойде по-рано? В неговата главичка веднага се появява мисълта “Мама прави нещо нередно, щом се крие от мен!”. Щом е нередно, този, който е дошъл, заплашва мама. Значи трябва да имам отпор към него. И се почва – пищи, крещи, хапе, рита, бута мама, бута приятеля й. Затова - никакво криене! Връзката трябва да му се обясни през неговия поглед: “Както ти имаш приятели, така и мама има нужда да говори, да споделя, да гушка”. Когато вече има брак, трябва да се знае, че нов татко няма. Има един татко. Детето трябва само да реши дали това е таткото за него. Изчаква се. Там, където няма натиск, децата рано или късно започват да казват “татко”. И много често се привързват много повече към този човек, отколкото към биологичния си баща. Но не бива да има решение вместо детето. Няма нищо лошо в това да му казва по име или да му вика “чичо”. Ще дойде време и без натиск то само ще реши какъв му е този човек.

- Същото ли е и за осиновените деца? Кога трябва да се каже на едно дете, че е осиновено?

- Към осиновените деца също има много неразбиране. Обикновено се крие много дълго и се чака то да порасне, но кога е това порастване - не е много ясно. Правилното е темата да се въведе много рано. Аз съветвам майките в такава ситуация веднага да кажат: “Аз те търсих и те намерих. Ти си моето дете. Ти си детето, което исках. Аз обиколих цяла България, за да те намеря”. И това е самата истина. Никой не взема първото дете, което види. При първия въпрос: “Мамо, как си ме родила?”, детето се води, за да види къде е живяло, и тогава темата вече не е страшна. Страшното е, ако го научи от някой друг по “доброжелателен” начин. И то веднага мисли - мама или тати ме излъга. Често тези деца правят тежки емоционални и поведенчески протести. Травмира ги не осиновяването, а скритата истина.

- Имате ли някакви съвети към семействата от един родител, включително и към бащите, защото и това се случва?

- Психологът никога не е съветник и не бива да е съветник, защото така отива в позицията на всезнаещ. Обаче има неща, които са задължителни - първо, много внимателно обмисляне на този модел - имам ли достатъчно основания да поема такава отговорност? Имам ли ресурса да се справя с нея? Имам ли достатъчен ресурс в близкото обкръжение, което да ми помогне? Първият ми съвет е да няма импулсивни решения. Да няма решения, основани на наказанието на някой друг. Другият съвет е към татковците. Те са особена категория. Това е така, защото има много съществена разлика между майчината и бащината любов. Тя е коментирана много - майчината любов е безусловна. Раждаш го и веднага го обикваш. Веднага е на мама най-хубавото. Бащината любов трябва да се заслужи. Да се види, че детето може и знае нещо, и тогава татко показва обичта си. Даже в пълните семейства майките често изпадат в следродилни депресии, защото: „Той не го обича! Искаше го това дете, пък не го обича!”. А на него просто му трябва малко време. Така че самотният татко трябва да се научи да дава пълноценна емоционална среда на детето си, за да расте то като щастлив човек.

- И все пак обществото внушава на такива деца, че са непълноценни. Как да убеди една самотна майка или татко сина или дъщеря си, че това не е така?

- Пълноценното дете е много неясна категория. „Пълноценно” означава справящо се. То трябва да може да се справи при травма. Това справяне обаче минава през родителя. Аз не мога да дам формулировка какво е справящо се дете. Но ако майката или бащата не му вмени усещане за собствена пълноценност, без да се преминава границата и да стане маниакално, в смисъл на “Ти винаги си прав, ти никога няма да претърпиш неуспех, ти винаги успяваш”, то ще се чувства нещастно в света. Трябва да му се казва, че ще има успех, когато само положи отговорно усилие за това. Успехът обаче зависи от нещо - той не е на всяка цена. Самотните понякога създават у детето твърде завишено усещане за успешността му точно за да компенсират и да не расте то непълноценно. В такива случаи “напомпаното” хлапе не може да понася неуспехи, не може да полага усилия и от всяко нещо изисква награда. Аз съм голям привърженик на поведенчески техники в такива случаи. Една такава е жетонната система. Това означава всяко нещо, което детето е направило, колкото и малко да е то, да бъде жетонирано. Т.е. адекватна награда за постиженията. Всяко нещо, което не отговаря на очакванията и на социалните норми, от своя страна трябва да бъде санкционирано. Аз съм твърд противник на каквито и да било физически наказания. Привърженик съм на наказания, които не унижават децата. “Стой с гръб в ъгъла!” е унижаващо наказание. Защото така детето се изолира и няма контрол върху това, което се случва около него. При малките човечета наистина се случва само това, което виждат. Другото го няма.

***

Визитка:

Проф. Ваня Матанова е доктор на психологическите науки. Специализирала е в Швеция, Англия, Ирландия и Русия. Преподава в СУ "Св. Климент Охридски". Ръководител е на магистърска програма по клинична и консултативна психология към Софийския университет. Член е на специализирания научен съвет по психология към ВАК, на редица международни организации и асоциации по психология. Председател е на Българската асоциация по дислексия и на Българската асоциация по клинична и консултативна психология.

Автор: Елена Панова