Историята на монаха и търговеца започва в скромно село. Всички жители на селото живееха в хармония въпреки оскъдните си ресурси. Селяните били добри един към друг и имали силно чувство за общност. В близост до селището се намирал манастир и монасите, които живеели там, винаги се грижели за своите съседи.

Тъй като обитателите на манастира произвели добра реколта от пшеница през тази година, игуменът помолил един от братята си да събере добро количество от нея и да я закара до селото с фургон. Монасите споделяли цялата си храна, защото вярвали, че само чрез споделяне ще изпитат радостта от изобилието.

Монахът изпълнил веднага заръката на учителя си. Със собствените си ръце той събрал много снопове пшеница и ги поставил един по един в фургон. Когато свършил, единствената му мисъл била колко щастливи ще са селяните, когато им даде житото.

Срещата между монаха и търговеца

На следващия ден монахът станал много рано, за да закара фургона до селото. Въпреки че забелязал, че е доста тежък, той махнал с ръка и решил, че това едва ли би бил проблем. Монахът бил зает с това да закара възможно най-голямо количество пшеница на селяните, затова впрегнал трите най-силни коня.

Монахът тръгнал по пътеката към селото, което било на 5 км разстояние. Сутринта била красива, а той бил изпълнен с радост. Представял си лицата на гладните хора, които щели да получат житото.

Вглъбен в мислите си, той не усетил, че нещо смущава конете. Преди да успее да реагира, той загубил контрол над фургона.

Опитал се да овладее животните, но било невъзможно. Фургонът се търкулнал надолу по хълма. Точно в този момент по пътя минавал търговец.

Всичко се случило много бързо. Монахът не знаел как каруцата е ударила търговеца. Когато го видял на земята, окървавен и в безсъзнание, той хукнал да търси помощ колкото се може по-бързо, но напразно. Търговецът бил починал. От този момент нататък все едно монахът и търговецът се превърнали в един човек.

Скоро след инцидентът няколко селяни се притекли на помощ. Той им дал житото и се насочил обратно към манастира. Чувствал, че душата му е разбита на парчета. От този ден нататък той виждал лицето на търговеца навсякъде, където отивал. Когато спял, го сънувал. Когато се събуждал, не можел да мисли за нищо друго. Образът на мъртвия го преследвал навсякъде.

Накрая монахът поискал съвет от учителя си. Игуменът му казал, че не може да продължи да живее така и че трябва да си прости. Монахът му казал, че това е невъзможно. Чувствал се ужасно виновен за случилото се. Може би, ако фургонът не бил толкова тежък, той щял да може да го контролира и да избегне блъскането на търговеца.

Историята разказва, че монахът не можел да се отърси от чувството си на дълбоко съжаление в продължение на месеци. Колкото повече се замислял, толкова по-виновен се чувствал. След като видял това, учителят го посъветвал да отнеме живота си. Монахът бил изненадан, но бързо разбрал, че може би това е единственият му изход. Въпреки това той нямал смелостта да го направи сам. Игуменът му казал да не се тревожи. Щял собственоръчно да отреже главата на своя подопечен. Монахът, примирен със съдбата си, приел.

Учителят наточил меча си и след това помолил монаха да коленичи и да сложи главата си върху камък. Монахът направил каквото му било казано. Игуменът вдигнал меча над главата си и монахът започна да се тресе. Избила го студена пот. Бил ужасен. След това учителят замахвал с меча към врата му, но спрял само на сантиметър от кожата.

Монахът бил парализиран от страх. Тогава учителят му го попитал: „През последните няколко мига мислил ли си за търговеца?“ Монахът отговори, че не е. Единственото нещо, за което можел да мисли, е за меча, прорязващ врата му. След това учителят казал: „Това означава, че умът ти е в състояние да се дистанцира от този лош спомен. Ако си го направил веднъж, може да го направиш отново."