Чия работа е да бъде възпитано и изградено едно дете като личност? Родителите ще кажат, че това трябва да се случва преди всичко в училище. Учителите ще възразят, че това е работа на родителите. И докато родители и учители са два враждуващи лагера, ще страдат децата.

Факт е, че някогашното уважение към учителите го няма. Това не се дължи само на факта, че времената се променят и че някои учители вършат работата си през пръсти или занимават децата с личния си живот. Това се дължи преди всичко на отношението на родителите към тях. Ако родителят няма уважение към учителя и си позволява да разклаща авторитета му, като го обижда пред детето, то как очакваме то да има уважение към него? А трудно може да учиш от някого, ако не го уважаваш и не го приемаш като добър модел на поведение.

Уважението се печели, ще кажете. И това е така, но не във всички случаи. Учителите често влизат в ролята на укротители, вместо на възпитатели и на хора, които да предадат знания на децата ни. Няма как да поставяме под съмнение всяка оценка и всяка забележка, да се разправяме за отнети точки на контролната работа и да очакваме, че детето ще расте отговорно към задълженията си и критично към постиженията си. Всъщност това е най-лошата възможна услуга, която можем да му направим, защото създаваме у него илюзорното чувство, че каквото и да стане, мама и тате ще се „погрижат да оправят нещата“. Никакво усилие, никаква тръпка от постигнат резултат, никакво развитие на личността – това са единствените последици от подобно родителско поведение.

Дори когато не сме съгласни с учителя и поставяме под съмнение професионализма му, мястото за обсъждане на този въпрос не е пред детето. Бихме могли да поискаме лична среща с учителя или с директора на учебното заведение.

Трябва да подготвяме децата си за живота, а не да се мъчим да подготвим живота за децата си.

Оставете го да поправи сам слабата си оценка. Оставете го да се срамува от ненаписаното домашно, когато бъде вдигнат на дъската. Това са полезни уроци, които ще му помогнат да развие отговорност към задълженията си. Ако правите всичко вместо него, то какъв възрастен би бил – глава на семейство ли, майка, която да възпитава деца, лекар, който да носи отговорност за нечий живот?

Най-важният урок, който трябва да научим ние като родители, е да позволяваме понякога на детето да се проваля. Да не приемаме всичко лично. Нито на всяка цена. Нищо не е на живот и смърт. Да му позволим да израсне, да бъде психически устойчива личност, да бъде уверен в собствените си сили и да върви спокойно по пътя си. Препятствия винаги ще има, предизвикателства винаги ще го очакват, но човек трябва да може да се справя сам. Позволете на детето си да порасне.

Цветелина Велчева ©