Опашки няма, хората са любезни и обслужват бързо. За предпочитане е да си резервирал място в тура предварително, но и да не си – проблеми няма, слагат те в следващата свободна група. Все пак гледат с по-добро око (както навсякъде в Англия), ако имате резервация.



Групите са от около 20-30 човека, има тур на всеки около половин час. Можете да видите как да си резервирате място ето тук. Направете го, ако не ви притеснява спазването на определен час и за да сте сигурни, че ще влезете, особено ако смятате да отидете в ден, когато ще има много хора (обикновено около мачовете). Ето и цените за ориентир:



Това пък са баджове, които дават, за да си сложиш билета в тях, да те познават от далеч, че си платил и да си занесеш нещо в къщи бонус на края, ако не ти се харчат пари за сувенири.



Аз, понеже съм специален пътешественик и се движа със скутерче, имам привилегията да имам личен гид. Цените са като за обикновена група, но гида ме води лично през места без стълби. Той се казва Греъм и работи на Олд Трафорд поне от няколко века. Децата ми се дуйкат и се чустват VIP с този личен гид, а аз им казвам да внимават с хлъзгането.

Почти по принуда признахме, че сме българи и последва очакваната реакция. Допълнителното обяснение, че живеем от десетилетие и половина на острова звучи по-скоро като извинение и не хваща никакъв дикиш в сърцето на Греъм. Той не е влюбен в нас, върши си работата добре, хвали всичко наоколо, но без особено удоволствие и му личи. Близостта ни (единствено) по народност с Бербатов има отрицателен ефект върху кратките ни взаимоотношения с Греъм. Бербатов е недолюбван тук. И ние пострадваме покрай него, невинни. Опитах да се подмажа и разкрих интимно на Греъм, че това е първия футболен стадион, който посещавам подробно за разглеждане и съм един вид стадионна девица. Това не го трогва ни най-малко. Камък е той. Тюх.

Бербатов, ако четеш това – имаш да ми връщаш един сърцат тур на Олд Трафорд.

За да стигнем самото игрище минаваме през тунелчета, коридори и затворените барчета на стадиона. Всичко е много чисто и доста студено, въпреки, че юнския ден отвън е много топъл и приятен. Не искам да си мисля какво е тук през ноември или февруари. В интериора няма помпозност, но няма и скромност. Всичко наоколо е добре премерено, леко високомерно и въз-скъпарско. Английско.







Не може да си плюеш дъвката където си искаш. Има специално място, ето:



Излизаме на самия стадион. Греъм ме наблюдава с периферно зрение, аз се правя, че не забелязвам. Очевидно очаква някаква мощна реакция близка ако не до сълзи, то поне до аплодиране, но за мен това си е просто един голям стадион. Опитвам да докарам поне възхитено лице, за да не доказвам първоначалните Греъмови подозрения, че като българка съм real asshole по начало. Знам ли, може и да е прав. 1:0 за Греъм.

Стадионът е голям по европейски стандарти.



За обиколката се излиза на защрихованото поле между East Stand и South Stand. Източната трибуна е наричана гальовно от старите кучета Скорборд енд, защото там до 60-те години е било таблото (Скор=резултат, борд=табло), на което ръчно са отбелязвали резултата с премятащи се табелки. Там е и мястото за инвалиди, на които MU много държи, има цяла организация за инвалидите-приятели на клуба и им се обръща специално внимание във всяко едно отношение (например бърз достъп до инвалидни тоалетни само на около 15-20 метра от местата за инвалидни колични, начертани ясно в основата на трибуната).

От защрихованото на схемата място към Южната трибуна South Stand, наречена на Сър Боби Чарлтън се вижда постепенно по часовниковата стрелка ето така:





Това е мястото на VIP персоните, на журналистите, полицията, администрацията и скъпите вътрешни ложи и ресторанти. Мястото е най-полегатото на стадиона. Най-отпред долу са стария тунел, от който са излизали играчите (сега тунел на славата), бокса на домакините в наше ляво и бокса на гостите в наше дясно (виж също схемата), ето ги:



Домакини:



Гости:



Ето как изглежда тунелът вътре: