В момента съм в такъв период от живота си, през който се чувствам изтощен почти непрекъснато. Под изтощен имам предвид – разбит, не-знам-как-ще-изкарам-деня уморен, с кървясали очи…
Имам 3 момчета на възраст под 5 години. Не се оплаквам от това. Всъщност може би съвсем малко. Но знам, че има хора, които биха дали всичко за къща, пълна със смях и хаос. Аз бях такъв човек много, много години; болката от безплодието е пробождаща и туптяща и постоянна. Спомням си как позволявах на надеждата да се роди отново и после я виждах да се разбива на хиляди парченца, месец след месец, цели седем години.
Но точно сега, в настоящия ми живот, имам три момчета под 5 години. Има много моменти, в които те са прекрасни - например, когато миналата седмица Исак каза на снаха ми: „Моят баща има коса по цялото тяло“. Или когато Илая покри брадичката и бузите си със зелените ресни на парцала за под и обяви: „Тате, имам брада като твоята!“, или когато Бен се промъква рано сутрин в кухнята преди другите момчета, усмихва ми се и казва: „Времето на Бен и тати!.“
Но също така има много моменти, в които нямам представа как ще се справя с тях, докато дойде времето за лягане. Постоянните искания, нужди и караници са като дращене с нокти по черна дъска всеки божи ден.
Едно от моите деца със сигурност ще се превърне в Стив Джобс. Сега вече отлично разбирам родителите на този талантлив човек. Синът ми има точна представа какво иска – точно по този и никакъв друг начин. Понякога това е точната позиция, на която чинията трябва да е центрирана на масата, или колко да са опънати чорапите му, или точно колко розов трябва да е делфинът, който рисувам – „Със смели очи, не с тъжни, татко!“. Конкретен е като лазерен лъч и никога не спира, докато не е точно както го иска.
Трябва да призная, че понякога от звука на неговите писъци ми идва да се скрия в гардероба. И не мога нито да потвърдя, нито да отрека твърдението, че докато съм там, ям нервно чипс или черен шоколад.
