- Мила госпожице, работите на космодрума, а не сте чували за граничарите! Не че се превъзнасям, но ние сме аванпостът, окото и ухото на Галактиката... Ааа, подочули сте нещо, но не ви е ясно? Добре, ще ви го обясня с прости думи.

Знаете, че нашият свят - Млечният път - е спирална галактика. Тази спирала е накъсана на отделни ръкави, а Земята е в един от средните, гъсто населените и добре защитена. От кого ли? Има от кого, но още не сме го изучили добре. Не знаем нито механизмите му на действие, нито защо и как го прави. Та ако теглите права линия по посока от центъра на Галактиката през Земята до ръкава на Персей, ще стигнете и до Границата - тринадесет  космически станции, разположени в отсек от 30 градуса. Какво пазим ли? Всичко, което е зад нас.

Още в средата на миналия век астрономите обърнали внимание на граничните планети и забелязали, че отделни обекти изчезват. Първоначално помислили, че апаратурата им не е в ред, но когато десетина обсерватории докладвали за същото явление, всички се втурнали да разгадават мистерията. Горе-долу по това време се появил и небарионният преобразувател и човечеството прекрачило Слънчевата система. Сондите, които изпратили в нашия отсек, донесли първите потресаващи кадри. Сноп светлина, който се разширявал фуниевидно, обгръщал дадена планета. Предполагам, че там става невъобразимо светло. Планетата, която се движела в орбита около своята звезда, започвала да се клати ту наляво, ту надясно - като пумпал, после забавяла орбиталния си ход, спирала и тогава лъчът я притеглял към себе си. Светлината угасвала, планетата изчезвала, мрак и пустота. Откъде идва този лъч ли? Това се мъчим да разберем вече двадесет години.

Кой и защо, къде отиват планетите, какво се случва с тях - въпроси, засега без отговор. Тогава на един гениален руски физик, на когото се оплакал негов приятел астроном, хрумнала гениалната мисъл, че насрещен сноп ще разсее и обезсили срещуположния. Изказал предположението си където трябва, направили опити в свръхмодерни лаборатории и видели, че става. Отново изпратили сонда, снабдена вече с "жило" - така наричаме насрещния лъч. Когато след седмица се получили първите кадри, на Земята ликували. Ясно се виждало потреперването на отсрещния лъч и свиването му до точка, която изчезвала в мрака. Но бедата била в това, че лъчът не бил един. Представете си бенгалски огън и всяка от искрите да се преобразува на фуния. Тъй като летят в различни посоки, някои се разсейват в пространството, други просто угасват, номерът е да хванете точно този, който отмъква. Дори и с помощта на бордовия компютър не е лесна работа, уверявам ви.

Едва преди двадесет години узряла идеята да бъде базиран Граничният отсек. Учените сложили на масата фактите и се ужасили. Най-външният ръкав на Галактиката - Пръстенът на Моносеръс - бил "изяден" на около петдесет процента, а вече ерозирал и ръкавът на Персей. След него по посока на вътрешността следва нашият, Гулденовият пръстен, с  единствена ни родина - Земята. Някой или нещо дълбаеше методично и при достатъчно хъс от негова страна след време Слънчевата система щеше да се окаже оголена и беззащитна, изложена на убийствената радиация на открития Космос. Установили, че "набезите" се извършват в 30-градусовата полоса на Коридора на приливите. На всеки 28 земни часа там се втурваха лъчите и само наличието на нашите "жила" ги спираше. Приличаше малко на  пинг-понг - лъч, жило, свиване, лъч, жило и така нататък.

Разположението на полудъгата позволяваше всеки да контролира своя отсек, а при нужда и да помага на колегите си от двете му страни. Разбира се, в центъра беше най-напечено, но ние използвахме ротационен принцип и на всеки 26 дни се сменяхме. Но когато пристигна Кътнър, мисля, че около три и половина години след официалното откриване на Граничния отсек, отказа да се сменя с колегите и пое седма, централна позиция. Казах ви, че станциите бяха разположени в полудъга, като неговата беше в центъра и поемаше най-много удари. Приливите продължаваха около четири часа, а през това време се отбиваха стотици атаки. Изтощително, разбирате ли?

Случвало се е колеги да не могат да си поемат дъх след края на работното време и тогава просто ги оставяхме да релаксират до следващата смяна. Останалите имахме видеовръзка, която използвахме пълноценно: шах, карти, табла - всичко, за което се сетите.

Преди да ви разкажа за Кътнър, ще ви опиша с две думи колегите. Аз съм инвалид. Преди двадесет години се върнах в отпуск от станцията на Марс и отидох да покарам сърф. Огромна акула сръфа половината дъска и отнесе левия ми крак под коляното.

Алексеев, командирът на Граничния отсек, при завръщането си след четиригодишна експедиция до Миранда  разбрал, че съпругата и двете му дъщерички загинали в катастрофа преди половин година, а него дори не го уведомили.

Балзакини бе астронавт с десетгодишен стаж и отличен специалист по контакт с извънземни форми, когото бяха  нападнали някакви бактерии от не знам си къде и  обезобразили кожата му. Специалистите на Земята спрели развитието на бактериите, предложили му пластични операции, но той отказал и се разхождал невъзмутимо навсякъде, показвайки лицето и ръцете си, нашарени от петна, брадавици и подутини.

 Единствената дама в нашата общност беше Мария. Милата Мария - крехка и нежна, като миниатюрна кукличка! Единствено тя бе оцеляла от шестте деца, заченати и родени в безтегловността на Космоса при някакъв "научен" експеримент. Когато на шестнадесет години за първи път посетила Земята, установили, че организмът й е устроен по друг начин, че няма скелет, а хрущял, че сърцето й се намира в средата на гръдния кош и функционира различно, но най-важното, не можела да понесе земната гравитация. Така Мария се явила незаменим помощник в много експедиции, като никога не се завръщала на Земята. Тренажорът по безтегловност тук, на лунния космодрум, станал неин пристан в кратките й престои от един полет до друг.

Няма да ви разказвам за всички, вече добихте представа. Всеки от нас носеше своята рана, своя кръст, който тежеше със страшна сила и накланяше везните в полза на дългогодишната ни изолация.

Та да ви кажа за Кътнър. Всички бяхме "стари вълци", имахме полети и приключения в различни части на Галактиката, които споделяхме помежду си в свободното време, а ни изпращаха, по думите на командира, някакъв новак, който летеше за първи път в Космоса. Идваше да поеме мястото на Мияги, който не се върна след отпуск. Станал будистки монах, представяте ли си!

Командирът ни разпрати досието му, което респектираше. Преди него майка му, госпожа Кътнър, родила четири момичета. Може и да е имало натяквания от господин Кътнър, а може и да е било нейно хрумване, но тя потърсила помощта на съученика си Монти, който преподавал генно инженерство. Промяната на пола отдавна била забранена със закон, но госпожа Кътнър държала да изхитри съдбата. Изследванията по време на бременността не показвали отклонения, но Стивън се родил стопроцентов албинос с бяла коса и червени очи. Майка му хвърлила обвинения върху лекаря, който наблюдавал бременността й и не я предупредил за дефектните гени. Лекарят подразбрал за връзката й с Монти, който пък от своя страна повикал на помощ колегите си.

Около година след раждането си Кътнър бил изолиран в Центъра за генетични изследвания и когато накрая господин и госпожа Кътнър поели от ръцете на научните светила дългоочаквания си син, видели най-красивото момченце на света със сини очи и руси къдри.

- Направихме каквото можахме - казали генните инженери, - но меланинът в организма му съвсем не е достатъчен. Пазете го от слънчевите лъчи!

Така Кътнър станал затворник от най-ранна възраст. По всичко личало, че това не му пречело. Растял саможив, затворен и отварял уста само когато го питали нещо. Научил се да чете на 3 години. На четири боравел свободно с компютъра, а на седем притежавал знания, с които можел да кандидатства в колеж. Привлякъл вниманието на специалистите, които се занимавали с преждевременно развити деца, но те само отчели поразителните резултати от тестовете за интелигентност и умението му да се справя безупречно във всяка област. Някакъв умник подхвърлил, че развитието му без изкуство го превръщало в крачеща енциклопедия, и след година Кътнър не само свирел на пиано и цигулка, но и рисувал пейзажи с маслени бои. (Имайте предвид, че обучението му било дистанционно.) Когато го питали за пейзажите, свивал рамене и отговарял, че - гледайки множество  филми - запаметявал някои от сцените сред природата.

Идвайки при нас с шестте си магистратури и неописуемо високия си коефициент на интелигентност, в първия момент се наострихме. Командирът направи размествания заради него и го постави на тринадесета позиция - крайната станция в десния фланг, под предлог, че трябва да опознае работата. Балзакини, бивш световен шампион по шахмат, го покани да играят, разбира се, с цел да го унижи. След час и половина изпуфтя и се предаде. Намеси се и киберинженерът Рангасвами, като му предложи да замести Мияги на покер. След още два часа, през които Кътнър мачкаше безмилостно противниците си, се намеси командирът и предупреди, че смяната ни започва след шест часа, така че е време за почивка.

На следващия ден изпитанията на новака продължиха. Както вече ви споменах, приливите основно прииждаха към седма позиция, в центъра, а двата фланга - първа и тринадесета позиция - само понякога отбиваха по някой заблуден лъч. Аз бях на дванадесета позиция и бях изумен от количеството атаки, които ни се струпаха в този ден. В края на смяната бордовият ми компютър отчете 812 отбити лъча, а Кътнър докладва за невъобразимите 1016. Не ставаше въпрос за хвалба, защото данните се подаваха автоматично към сървъра на командира. На всичкото отгоре аз имах осемдесет пропуска, а хлапето нито един. Резултат, достоен за уважение и възхищение. От откриването на Граничния отсек само веднъж имаше атака с 1110 удара и 156 пропуска от командира на седма позиция.

След смяната вместо да релаксира, прие поканата за партия шах на Балзакини, отупа го набързо, а после четири часа дърдориха с Мария за някакъв Риман, числа и функции. Следващия месец пое седма станция и отказа да се мести. Справяше се прекрасно, понасяше добре натоварванията, вписваше се отлично в малката ни, сплотена общност. По природа бе саможив, никога не потърси никого от нас, но при покана за игра или просто разговор не отказваше - хладен, учтив, леко разсеян. Някой предположи, че има парализа на лицевите мускули и затова не сме го видели да се усмихва, но командирът забрани да се коментират характеровите особености на когото и да било.

На следващата година командирът и Балзакини се качиха на капсулите и му отидоха на гости по случай рождения ден. Алексеев изразил възхищението си от работата му, а Балзакини, току-що върнал се от отпуск на Земята, му поднесъл сладоледена торта. Останалите също го поздравихме дистанционно и после се върнахме към обичайните си занимания. Мой ред бе да почивам шест месеца след петгодишна работа. Заминах на следващата сутрин с товарния кораб, а когато се върнах, Кътнър го нямаше. Балзакини също липсваше и имах нови колеги. Помолих командира да ми обясни новата ситуация, а той изключи видеовръзката. Останалите също мълчаха като риби и чак след месец разкрих потресаващата истина.

От Центъра за управление на далечни полети се получило писмо:

- Вие, такива-онакива - тонът съвсем не бил любезен, - спите ли, или сте в будна кома?  

28 620 обекта изчезнали само за месец! Военен съд грозял онзи, който допуснал пробива, а на командира се стоварило "Последно предупреждение" с мнение за отзоваване. Командирът отново прегледал данните от всекидневните доклади, но не открил пробива. Повикал Рангасвами, показал му писмото и го помолил да прегледа сървъра за евентуална грешка. Индиецът не бил вчерашен, насочил се към базата данни и открил на часа, че Кътнър не само е пробил системата, но и е заредил една дузина фалшиви отчети и доклади, които автоматично се прехвърляли към сървъра.

- Мръсник! - изревал Алексеев. - Ще го изхвърля в Космоса това изчадие...

Метнали се на капсулата и тръгнали да го арестуват. По пътя командирът изпратил писмо до Земята с обяснение и помолил да изпратят заместник на Кътнър.