65 000 000 г. пр.н.е.

Той седеше в кабинета си и гледаше през прозореца. Пак  плачеше. Вече повече от 6 месеца не бе минал и ден, без да плаче.

Планетата му загиваше. Атлантида загиваше.

Той беше Посейдон, потомък на кралската фамилия, която от 10 милиона години управлява атлантите, най-развитата цивилизация във Вселената. Той беше типичен представител на расата на атлантите. Висок два метра и половина, с твърда синя кожа и продълговата глава, от която гледаха две малки сини очи, сега пълни със сълзи.

Преди девет години учените му съобщиха, че Хелиос, звездата, която дава енергия и живот на Атлантида, е започнала да расте и е въпрос на време да убие всеки жив организъм. Атлантите можеха да разделят атома и да пречупват пространството, но дори и техните познания не стигаха, за да се избегне катастрофата. Звездата, която ги бе създала, щеше да ги унищожи. Това време беше настъпило.

Днес беше последният му ден на тази планета. За него и още 10 000 атланти щеше да има спасение. Щяха да заминат. Останалите 6 милиона ги очакваше смъртта.

Атлантите обичаха ближния. Никой от заминаващите не се радваше, че ще оцелее. Всеки мислеше за оставащите. Всеки изпитваше само болка и скръб.

Преди два дни бе свикано извънредно събрание. На него бе взето решението за преселение. Беше избрана планета двойник на Атлантида. Нарекоха я Земя. Тя изглеждаше прекрасна, населена само с нисши животински форми и гигантски влечуги, които трябваше да бъдат заличени с оглед на сигурността.

Но имаше един проблем.

Хелиос излъчваше рядка колоарна радиация, без която атлантите не могат да живеят, но която не се осигуряваше от земната звезда. Учените бяха намерили решение. Колоарният кристал. Те успяха да изолират радиация, да я преобразуват и съхранят в кристала. Той можеше да поддържа живота на всеки атлант, намиращ се в радиус от 400 км от него.

Но бяха закъснели. Хелиос се бе изменила прекалено много и вече не беше възможно да се сдобият с елементите, необходими за направата на кристала. Имаше само един кристал. Това означаваше само един спасителен кораб. Само 10 000 спасени.

Посейдон никога не е искал да е крал. Никога не го бе искал по-малко от сега.

Избраха да се заселят на остров. Нарекоха го Нова Атлантида. Бреговете му се състояха от невисоки планини, обграждащи равнина с правоъгълна форма. Абзу, както нарекоха океана, гъмжеше от живот, който можеше да послужи за храна. Поставен в центъра на острова, Колоарният кристал щеше да поддържа живота на всеки атлант, намиращ се във всяка негова точка.

Щяха да вземат семена, някои животни за храна и, разбира се, книгите. Библиотеката на Атлантида. Хилядолетните знания и мъдрост. Най-ценното притежание на този народ.

Посейдон знаеше, че трябва да е навън. Искаше го. Искаше да прекара последния ден с онези, които нямаше да се качат на кораба. Но не можеше. Не можеше да ги гледа в очите. Те не го мразеха, напротив, всички атланти разбираха ситуацията и се радваха, че все пак расата им ще оцелее.

Той обаче се мразеше. Остана в кабинета си и плака.

Рано сутринта на другия ден корабът излетя.

След малко повече от два месеца Земята се показа пред тях. По това време на Атлантида всички бяха мъртви.