Злато, повече злато, Ел Дорадо!

21 юли 2019 г., 08:52
9792

optimarc / Shutterstock

В средата на езерото бъдещият цар на чибча отправя молитва към богинята змия Фуратена и… подобно на голяма златна риба скача в езерото. Водите постепенно отмиват златния пясък по тялото му, като така се извършва и своебразното жертвоприношение към богинята на езерото. Когато изплува на брега, тялото на вожда е внимателно инспектирано от жреците. Ако няма нито едно златно зрънце, останало по него – дарът е приет и новият владетел е признат от богинята.  
   
Лесно е да си представим как този странен ритуал привлича търсачите на злато

и завоевателите до сърцето на столицата на муиските. И все пак въпреки многобройните лишения и трудности разочарованието е голямо. Един от по-горе описаните конквистадори, благородният идалго Гонсало де Кесада, който след дълги юридически спорове и ходатайства пред испанския крал успява да придобие правата за владение тук, вижда с очите си езерото, но така и не разбира къде са многобройните златни залежи, които муиските толкова лекомислено „прахосват” за ритуалите си. Страната им е богата на сол, която веднага започват да експлоатират, но - в сравнение с шеметните богатства на Перу и Мексико - златото съвсем не е изобилно. Разбира се, веднага се появяват предложения за източването на езерото, но с оглед на мизерното количество набрано злато след първите опити идеята е изоставена като нерентабилна.

Обаче митът за Ел Дорадо е твърде красив, за да се примирят завоевателите с факта, че чибча, изглежда, не са толкова богати. Някъде към това време Ел Дорадо се превръща от „Позлатения” в „Позлатената страна”. Тя просто трябва да бъде намерена!

През 1569 г. Кесада подготвя последен, решителен поход, който трябва да достигне до тайнствената страна на златото. Сега набелязаната цел са изворите на река Ориноко и затова именитият конквистадор се насочва на изток – този път добре подсигурен, начело на огромна експедиция от испанци, индианци, монаси и търговци.

Пътуването се превръща в малък ад: едва спуснали се в саваните на Източна Венецуела, търсачите на злато започват да изпитват ударите на милиони насекоми, непоносима жега, тропически дъждове, които превръщат земята под тях в непроходима лепкава кал. Резултатът е бунт, отказ от по-нататъшно изследване и пълно разорение.

Откриването на Ел Дорадо става все по-имагинерно, но митът набира сила.

Или: „Оттук нататък е нямало индианска легенда, халюцинация на уморен испански войник, мираж в далечния хоризонт, който да не рисува пред възпаления поглед на конквистадора чудния град, където царува Златния човек – Ел Дорадо”, както казва френският пътешественик Елиз Реклю.   

Това е една нова фикс идея за европейските откриватели. Освен германските „бизнесмени” като споменатия по-горе Николаус Федерман, монопола на испанците ще оспорят и английски пътешественици като сър Уолтър Роли, един от първите популяризатори на мита в Европа (с книгата му „Откриването на Гиана”), който, запленен от идеята, през 1617 г. изпраща собствения си син в търсене на Ел Дорадо. Резултатът е сблъсък с испанците, в който младият пътешественик е убит. Това е като че ли и последната експедиция с цел локализирането на Ел Дорадо като реален географски обект. Митът се превръща в символ, в универсална емблема на изобилието, която съпровожда всяка нова златотърсаческа треска от Огнена земя до Клондайк. „Легендата за Ел Дорадо продължава, защото ние искаме тя да е истина – казва проф. Хоси Оливер от Лондонския университет. - Не мисля, че някога сме спирали да търсим Ел Дорадо.“

Самата трансформация от ритуал в една нова Атлантида на златото вече е твърде подозрителна

– на практика стигналите до родината на Ел Дорадо конквистадори на Кесада не оставят никакви доказателства за достоверността й. Поколения изследователи, искрени противници на легендата за „страната” Ел Дорадо, прехвърлят скептицизма си и върху самата история за Позлатения човек.

Страници

Ключови думи:
Коментари