На 5 декември 1872 г. на около 650 км източно от Азорските острови, или 1000 км западно от Португалия, Атлантическият океан изобщо не бил лют, нито скован от ледове. Времето било хубаво, пирати не се мяркали от незапомнени и от най-препатилия морски вълк времена, платната на натоварените със стока шхуни и бригантини се издували енергично...

Само тези на един кораб, макар опънати от вятъра, били леко разкъсани и отдалеч изглеждало, че той малко се е отклонил от курса. Оказало се, че е пълен със стока, с изобилни запаси от храна и вода, вещите на пътниците и екипажа стояли на местата си. Всичко било изрядно подредено, но... нямало жив човек. Нито пък мъртъв. Липсвали спасителната лодка и документите за кораба. Часовникът бил спрял, не се виждал морският хронометър, а краят на едно въже, вероятно главният фал1, завързано здраво за кораба, се люлеел във водата.

Канадската бригантина „Деи Грация”, която открила кораба,

разпознала в него „Мари Селест”, също канадска бригантина, отплавала като „Деи Грация” от Ню Йорк,

но на 5 ноември – точно преди 1 месец, време, колкото за цяло сватбено пътешествие. „Деи Грация” пътувала вече близо три седмици без никакви проблеми. Цветущият „Мари Селест” съвсем не изглеждал като пострадал от пиратско нападение, нито пък от природно бедствие. Нямало остатъци от изоставена закуска, нито следи от борба и насилие. Бригантината била доста наводнена, две от помпите липсвали, но стофутовият корпус бил напълно здрав и не потъвал.

Капитанът на „Деи Грация” Дейвид Морхаус продължил със стоката към Гибралтар, а след десет дни първият помощник-капитан Оливър Девау, който пръв стъпил на изоставената бригантина и я инспектирал, докарал и „Мари Селест”. Вицеадмиралският съд в Гибралтар започнал следствие, за да установи обстоятелствата, и определил награда за хората от „Деи Грация”, спасили стоката, състояща се от 1701 бъчви по 40 галона чист етанол.

Инспекторите открили в капитанската каюта следи, идентифицирани като капки кръв, и дълбока резка на парапета.

Тогава се намесил американският консул Хорацио Спраг, който смятал, че щом има възможно убийство на американски граждани (капитан Бенджамин Бригс и помощник-капитана Албърт Ричардсън), намесата на САЩ е задължителна. И тя се явила в лицето на капитан Шуфелд, който доказал с помощта и на научни тестове, че петната са от ръжда, а резката е просто обикновена драскотина.

Гмуркачът Портунато огледал внимателно кораба и не открил никакви поражения по корпуса, кърмата, кила и кормилото. Установен бил само безпорядък в камбуза (кухнята), както и че корабът е „изпоцапан навсякъде”. 

Гибралтарският правосъден министър Фредерик Соли-Флъд обаче заподозрял хората от „Деи Грация”. Екипажът получил само 1/6 от застраховката на спасения кораб, възлизаща на 46 хил. долара (около 670 хил. днешни). Собственикът на съда Джеймс Уинчестър обявил, че девет бъчви са празни.

Междувременно никой от членовете на екипажа или пътниците не се появявал жив или мъртъв. И никоя от липсващите на кораба вещи не била открита.

Но ако екипажът на „Деи Грация” е унищожил този на „Мари Селест”, за да си осигури застраховката за товара, защо нямало следи от насилие, а бижутата и другите ценности били оставени непокътнати? Морхаус бил стар приятел с Бригс, който пътувал с жена си Сара Елизабет и двегодишната си дъщеря София. Неговият кораб отплавал 8 дни по-рано – как от „Деи Грация” биха могли да предположат, че ще го застигнат?

Разбира се, може и да не са предполагали, а да са решили да нападнат на момента, който по собствените им признания е продължил около два часа – толкова време „Деи Грация” предпазливо плава на около 400 метра от „Мари Селест”, преди да сигнализира. Такова решение не би било трудно и без бригантините да се приближават повече една до друга. Дали Морхаус си е направил светкавични изводи от факта, че не се появява жива душа на борда? Защо не се е намесил веднага – ами ако е била необходима спешна помощ?