Дълго време раждането не е било особено приятно. Днес също, но в миналото е било далеч по-зле.

Преди да се появят на преден план правилните обезболявания, цезаровите сечения и антисептиците, жените са раждали у дома с изключително силни болки и са били изложени на опасност от какви ли не инфекции. А ако са имали малко повече късмет, лекарите са използвали резачка, за да разширят техния таз. Ето защо когато медиците в Германия обещават на пациентките, че могат да облекчат болката им и да изтрият спомените от изживяването, не е изненадващо, че мнозина били заинтригувани.

През 1906-та на акушерите Бернхард Крониг и Карл Гаус им хрумва идеята да дават скополамин и морфин на раждащите жени, за да улеснят целия процес. Морфинът е успокоявал болките докато скополаминът (съставка, срещана при растенията от семейство картофови) предизвиквал сънливост, амнезия и дори еуфория. Целта на акушерите е била да инжектират точно толкова количество и от двата медикамента, че да облекчат болката (без жените да изпадат в безсъзнание) и да доведат до амнезия – т.е. да забравят, че всичко това някога се е случвало.

След като клиничните изпитания показали, че при този тип раждане имало по-малко усложнения, отколкото при нормалното, Крониг и Гаус започнали да предлагат тази комбинация от лекарства на пациентките в Женската клиника на Щатския университет на Баден в Баден, Германия. До 1907-а Гаус давал морфин и скополамин на всички свои бременни пациентки. Малко по малко мълвата се разпространила, а някои дори заявявали гръмко, че техниката слагала „край на родилните болки“. Скоро жени от Америка започнали да пътуват до Германия, за да родят в състояние на „сън по здрач“.

Хиляди майки били доволни от резултатите и заявявали, че раждането им преминавало без болки. Някои дори родили по повече от едно дете при същата процедура. На пръв поглед всичко изглеждало твърде добре, за да е истина. И така и се оказало.

Когато пациентките започвали да изпитват родилни болки, Гаус им давал доза морфин и скополамин. Впоследствие обаче той им инжектирал единствено скополамин. Да, по този начин жените не помнели болката, но това не значело, че не я изпитвали. Гаус знаел това отлично, тъй като често му се налагало да връзва ръцете и краката на пациенките към леглото (или да ги облича в усмирителни ризи), да превързва очите им и да вкарва памук в ушите им само и само за да им попречи да се самонаранят или да наранят някои от хората наоколо.

Писъците също показвали ясно, че процесът не е толкова безболезнен, колкото жените си спомняли.

„Тя изглежда така, сякаш е в съзнание по време на раждането на детето и демонстрира очевидни признаци на болка – пише д-р Хенри Смит Уилямс през 19014-та. – Въпреки това малко по-късно, когато медицинската сестра донася бебето ѝ от съседната стая, където са се грижили за него, и го полага в майчините обятия, пациентката не разпознава детето като нейно собствено и дори не осъзнава, че вече е родила.“

Въпреки това методът бързо се разпространява извън Германия и масово започва да се практикува и в САЩ. Тук обаче ситуацията се усложнила допълнително поради начина, по който лекарите администрирали двете лекарства.

В Германия дозата била внимателно съобразена и адаптирана спрямо всяка жена. В Америка нещата не стоели по този начин. Ако в Германия допълнителните дози били давани в зависимост от нуждите на пациентките, в Америка лекарствата били разделени на дози и били давани на равни интервали от време.

„Бебето бе с розово-лавандулов оттенък и не дишаше близо 10 минути – пише дор Стела Лер за раждане от този тип, на което става свидетелка през 1915-та. – През това време бяха направени редица опити за съживяване, бебето бе хванато за краката и вдигнато във въздуха, а тялото му бе пляскано енергично. След това бе поставено на масата и му бе извършен сърдечен масаж. Тялото му бе поставяно ту в топла, ту в студена вода, а накрая бе извършена интратрахейна катетеризация.“

„След като видях всичко това, смятам, че техниката сън по здрач трябва да се използва особено консервативно. Най-добре – въобще да не се прилага.“

Броят на жените, които (разбираемо) искали да родят чрез тази процедура, бил много по-голям от този на лекарите, квалифицирани за изпълнението ѝ. Често дозите трябвало да се администрират от медицински сестри, които нямали необходимото обучение. Особено притеснителен бил фактът, че лекарствата потенциално биха могли да преминат през плацентата и децата да се родят с хиповентилация – нещо, което принципно не би могло да се случи при естествено раждане.

Интересът към съня по здрач намалява през 1915-та, когато Франсис Кармъди – жената, която популяризира този метод в САЩ – умира при раждане. Въпреки че причината за смъртта ѝ била кръвоизлив, който нямал нищо общо с процедурата, все по-малко дами започнали да проявяват интерес към нея. Техниката обаче е използвана до 60-те години на миналия век в някои райони на САЩ – поне докато журналисти не изобличават условията в болничните отделения и следите от сериозни ожулвания по ръцете на вързаните жени, които са се борели да се освободят.

Източник: IFLScience