Настоятелят на един манастир се събудил рано сутринта. В това нямало нищо необичайно. Само дето тази сутрин го събудил шум от стъпки при олтара. Което си било необичайно, защото по това време повечето от монасите упражнявали сутрешното си „песнопение“ („Хъррр...“). Настоятелят отишъл да провери.

В тъмното различил фигура с качулка. Бил крадец.

- Какво желаеш, приятелю? – попитал любезно настоятелят.

- Дай ми ключа за кутията с даренията, скапаняк! – отвърнал крадецът, размахвайки дълъг и остър нож.

Настоятелят видял оръжието, но не се изплашил. Чувствал единствено състрадание към младежа.

- Разбира се – казал той, като бавно подал ключа.

Докато крадецът яростно изпразвал кутията с парите, настоятелят забелязал, че дрехата му е прокъсана, а лицето му – бледо и измършавяло.

- Кога си ял за последен път, момчето ми?