Астрид Линдгрен е не само талантлива писателка, но и истински борец за справедливост. През 1970 г. физическото наказание е част от възпитанието на децата. Но Линдгрен е твърдо убедена, че то е вредно за психическото им развитие.
По време на церемония, в която получава престижната Награда за мир в Германия, тя говори за това как корените агресията, която разрушава света ни трябва да се търсят в най-ранните етапи от живота ни – в детските години. Детето, което получава първия си урок за насилието от родителите си, че порасне с убеждението, че всички проблеми могат да се решат с този метод.
Ето няколко откъса от речта на Линдгрен, благодарение на която Швеция става първата страна, която забранява физическото наказание.
„Откакто ние, хората, живеем на тази планета, животът ни е изпълнен с насилие и войни, а крехкият мир, който понякога съществува, е постоянно под заплаха. Не е ли време да се запитаме дали няма някакъв изначален недостатък в човешкото положение, който постоянно ни тласка към насилие? Всички желаем мир. Има ли някакъв начин за всички нас да се променим из основи, преди да е станало твърде късно?
Смятам, че сме длъжни да започнем от най-долу: от децата. Днешните деца един ден ще управляват тази планета, ако изобщо е останало нещо от нея. Спомням си колко шокирана бях когато в ранна възраст осъзнах, че хората, които управляват съдбата на нашите страни и на света като цяло не бяха богове с изключителни възможности и божествена проницателност. Те бяха хора, със същите човешки слабости, които имах и аз. Но те имаха власт и във всеки един момент можеха да вземат най-значимите решения въз основа на някоя прищявка, която ги е вдъхновила в този миг. Ако нещата се окажеха зле, войната можеше да избухне на базата на желанието за власт на едно лице или желанието за отмъщение, или суета, или алчност – и това изглежда е най-честата причина – прекомерната вяра в насилието като най-ефикасно средство във всяка ситуация. По същия начин, един добър и чувствителен човек понякога може да избегне катастрофа, като просто е добър и разумен и се въздържа от насилие.
Може да се направи един възможен извод: съдбата на света се решава от индивидуални личности. Така че защо всички те не са добри и разумни? Защо има толкова много хора, които искат само насилие и власт? Да не би злото да е вродено в някои хора? Не мога да повярвам в това и все още не мисля, че е така. Интелигентността и интелектуалните сили са вродени, но децата не се раждат като семена, които автоматично покълват и стават добри или лоши. Какво решава дали детето ще се превърне в топла, открита, доверчива личност със склонност към обществени чувства или закоравял, деструктивен вълк единак, са хората, които са го родили на този свят и които могат да го научат какво е любовта – или да не успеят. Човек учи само от хората, които обича.
Бих искала да кажа на всички, които протестират за по-строг подход и по-стегнати юзди, какво ми разказва веднъж една възрастна дама.
Тя била млада майка в дните когато хората все още вярвали в приказки като „Ако пожалиш пръчката, разваляш детето“ – или по-скоро тя не вярвала в това, но един ден когато нейното малко момче направило някаква пакост, тя решила да му хвърли един здрав бой, за първи път в живота му.
Тя му казала да излезе навън и да намери подходяща пръчка или тояга. Малкото момче било навън за дълго време. Изведнъж се прибрало цялото в сълзи и обявило: „Не успях да намеря тояга, но ето ти камък, който да хвърлиш по мен“.
В този момент майка му също избухнала в сълзи, защото внезапно проумяла как изглеждала ситуацията от гледна точка на малкото ú момче. Вероятно то си е мислело: „Мама иска да ме нарани и може да го направи добре като хвърли камък по мен“.
Тя го прегърнала и двамата прекарали известно време, плачейки. След това тя сложила камъка върху шкафа в кухнята, за да остане там като постоянно напомняне за обещанието, което си била дала в този момент: никога насилие!
И все пак ако отглеждаме децата си без насилие и по-свободно, ще създадем ли нов вид човешко същество, което ще живее във вечен мир? Само авторите на детски книги могат да са така простодушни, че да вярват в подобно нещо! Знам много добре, че би било утопия.
И разбира се, има толкова много неща в нашия беден, болен свят, които също трябва да се променят, ако искаме да постигнем мир. Но в този момент, въпреки че не бушува война, има толкова невероятно много жестокост и насилие и потисничеството в света продължава; и нашите деца със сигурност не са слепи за него. Те виждат и чуват и четат за него всеки ден и без съмнение ще повярват, че насилието е естественото състояние на нещата. Не е ли най-малкото, което можем да направим, като им покажем чрез собствения си пример в нашите домове, че има и друг начин да живеем?
Може би ще е доба идея всички да имаме по един камък върху кухненския си шкаф си като постоянно напомняне за нас самите и за нашите деца: никога насилие!“
