Стивън Лий пише от 8-9-годишна възраст. Няколко от научнофантастичните му разкази са публикувани в училищното литературно списание. Първата си творба издава през 1974 г. Автор е на над 15 романа и десетки разкази. Номиниран е и е печелил няколко големи награди за научна фантастика. Роден през 1951 г., живее в Синсинати, Охайо, САЩ, и преподава творческо писане в университета Нордърн Кентъки. Освен това свири и се занимава с айкидо. Пише и под псевдонимите С. Л. Фарел и Матю Фарел.

***

Джакс пристигна в нощта на метеорните дъждове на Фалкон. В продължение на няколко часа хиляди многоцветни жълти, бели и светлозелени проблясъци се стрелваха за кратко между звездите и избухваха във величествени, безшумни взривове, понякога по дузина наведнъж. Идваха от съзвездието, наречено Фалкон.

Бях се излегнала на дървен шезлонг на предната тераса и наблюдавах безшумните фойерверки: просветващите и бързо загасващи частици от опашката на кометата, които Сианса пореше всяка година в своята бавна, търпелива обиколка около слънцето.

Нейната обиколка... Странно, не мисля, че бих могла да се обърна към свят, който наподобява Земята, с „той“. Световете са като утроби, от които се раждаме, като Майка, която ни храни, чиито настроения са сложни и променливи, наблюдава ни, докато растем и я напускаме, тръгвайки по своя път. Спомням си нощта, в която напуснахме Старата земя, светът плачеше от скръб, от сивите облаци шибаше дъжд срещу титановите стени на кораба ни ...

Поредната звезда изтля в небето, доста далеч от Фалкон, отдалечаваше се скоростно, изсветлявайки все повече и по-бързо, ултравиолетов синьо-бял проблясък, нарушаващ нощната гледка и разрушаващ деликатния рисунък на метеорите върху платното на тъмнината. Само миг по-късно можех да чуя и звука: тътнежа на самолетите в бунт срещу гравитацията. Затулих очи, изкривявайки лице в гримаса. Падрайк излезе от къщата, морскосинята бледност на кожата му контрастираше с черните ръкави и деколте на приличащата му на роба дреха. Наблюдаваше с тревога самолета, който се приземяваше към нас. И макар да бяхме говорили за това, и макар да беше казал, че няма нищо против посещението, се питах как ли се чувства, като знае кой е в совалката.

  • Брена?
  • Знам. Джакс е тук.

Той продължаваше да гледа, докато пламъците хвърляха отсенки, носеха се между хълмовете и докосваха долината под нас с грухтене, а самолетът ридаеше, кръжеше и се спускаше, въртейки осморки. Докато не замлъкна.

- Ще приготвя нещо за ядене - каза той. - И ще проверя дали спалнята е готова. За всеки случай.

  • Чудесно – отвърнах. - Благодаря.

Той пристъпи обратно в къщата, а аз се заслушах в шушкането от люлеещия се плат на робата му. Оставих очите си бавно да се приспособят към тъмнината. Избягвах да гледам надолу към дългите зелени склонове, които совалката приближаваше с проблясъци, всред пара, разцепвайки тъмнината. Облегнах се в шезлонга и успях още веднъж да съзра дирите от метеора. Голяма сянка прехвръкна между мен и звездите: тарг – чувах гърления му писък, от който идваше и името му, и свистенето на пълния с газове корем. Макар да бяхме кръстили съзвездието Фалкон (сокол – бел. ред.), на Сианса нямаше птици, нито каквито и да било същества с крила. Мислех да укрепя защитата на къщата, но таргът беше саможив, а и рядко бяха агресивни, освен ако не се движеха на рояци от дузина или повече. А и укреплението щеше да развали гледката. Минута по-късно таргът издаде последен сипкав крясък и, ломотейки, се устреми на запад. Продължих да наблюдавам около двайсетина минути, докато предните лампи на роувъра не връхлетяха, заслепявайки ме. Въздъхнах със съжаление, станах и се отправих към пътната настилка. Гумите скърцаха по пясъка, а губещите мощност двигатели виеха. Вратата се отвори.

Знаех, че е той, но видът му успя да ме изненада. Усмихнах се безпомощно:

  • Здрасти, Джакс. Доста време мина.

Той се ухили:

- Здрасти, Брена! Господи, прекрасно е да те видя отново...

Признах му го – бе успял да запази ухилената си усмивка. Гледахме се втренчено. Не му бях изпращала мои снимки, преднамерен пропуск. Джакс все още изглеждаше такъв, какъвто бе останал в спомените ми, а и в старите негови холограми, които имах. Около очите му се бяха появили още няколко бръчки, малък белег на брадичката, който не помнех, малки натрупвания около талията, които нямаше преди. Аз обаче...  Той почти се затича към мен, за да ме поеме в прегръдките си; след миг колебание го прегърнах в отговор, смеейки се, сключих пръсти в къдравата му черна коса, която така добре помнех. Целуна ме по врата, аз поех дълбоко дъх, жадна за прекрасния, странно познат мирис, неговия мирис: на ароматния сапун, който винаги ползваше, и острия метален дъх, спомнях си, че го предвкусвах всеки път, когато пристъпвах в кораба, който бяхме кръстили Mead. Затворих очи при спомена, връхлетял върху мен от нощното небе на миналото. Откъснахме се един от друг, все още държейки се за ръце.

  • Изглеждаш добре - каза.

Усмихнах се на лъжата, обичах това му качество.

  • Колко време мина? Четирийсет и две години при мен? Не ме будалкай. Знам какво виждам в огледалото. Светлинни години... Колко време мина, откак напусна Сианса?
  • Дванайсет години. Или малко повече.
  • Тоест, аз съм на шейсет и седем, а ти – на четирийсет и две.

Усетих как ухилената физиономия леко се изкриви.

  • А бях няколко години по-млада от теб. Сега можеш да ми бъдеш син.

Още се усмихваше, но усмивката изглеждаше замръзнала на устните му.

  • Влез – казах, в опит да разкъсам неудобната тишина, която заплашваше да ни погълне. – Разкажи ми за всичко случило се на Mead ...

Поехме нагоре по стълбите към предната тераса на къщата, а лицето на нощното небе блещукаше на ивици от метеора. Виждах ги. По всичко личеше, че Джакс изобщо не ги забелязва.

#

Тъкмо влизахме, когато Падрайк прекрачи от кухнята в хола.

- Добре дошъл у дома - поздрави с леко кимване, но остана в другия край на стаята. Откакто вирусът на червената дизентерия бе покосил човешкото население преди двайсет години, ръкостискането, без да поискаш разрешение, се смяташе за невъзпитано на Сианса. Джакс кимна в отговор, след което ме погледна.

  • Джакс, това е Падрайк.

Повдигна въпросително вежди, а аз си спомних, макар и малко късно, че същества от вида на Падрайк не съществуваха, когато напуснахме Mead.

- Падрайк е клоней. Клонирано тяло с изкуствен интелект - уведомих Джакс. - Синята кожа е генетичен маркер. Първите от неговия вид се появиха тук три или четири години, след като ти си тръгна – някаква корпорация на Земята ги създава. Там собствеността върху тях е все още законна, поне според последната ми информация. Но не и тук; не и след като какавидите на тарг се събудиха първия път – това беше, хм, преди трийсет и пет... вече трийсет и шест години. Падрайк беше сериозно ранен по време на първото роене.

  • Можех да умра, ако не беше Брена – каза Падрайк.
  • А ти ми върна жеста, когато бълващите отровиха плаващите кладенци – напомних му и забелязах, че Джакс клати глава. – Съжалявам, Джакс. За нас тази история е позната – толкова пъти сме я разказвали. А за теб...
  • Нямам ни най-малка представа за какво говориш – отвърна Джакс с потиснат смях. - Когато аз – ние – се добрахме до тук, бяхме само ние. Аз, Йоши, Камий, Емил, Конти, останалите от Първия екипаж... и ти, Брена. Всичко това...

Отново поклати глава:

  • Клонеи, тарг, бълващи, плаващи кладенци: за мен това са само думи. Това не е онази Сианса, която си мислех, че познавам.
  • Не остана тук достатъчно дълго, за да опознаеш този свят.

Видях как лицето му се напрегна: това беше наш стар спор.

- Влизайте да ядем – прекъсна ни Падрайк, махайки към кухнята. - Нищо особено не е, но можем да седнем около масата и да си говорим. Няма ли да е по-удобно?

За момент очите на Джакс се присвиха и той отстъпи половин крачка назад, сякаш къщата и цялата ситуация и, може би, видът ми го плашеха и не искаше нищо друго, освен да се оттегли на Mead и онова, което там се възприемаше за нормално.

  • Моля те, Джакс – казах, протягайки ръка.

Той хвана пръстите ми в своите, гледаше сбръчканата кожа, възлите по ставите, които в спомените му бяха гладки и млади.

  • Имаме толкова да наваксваме, а ако Mead отново тръгне...

Нямаше нужда да продължавам. Той знаеше какво ще кажа: ако се загубеше за още дузина светлинни години, едва ли щеше да ме завари, когато се върне следващия път, въпреки значителния напредък на гериатрията. Кимна, опита да се усмихне и почти успя.

  • Разбира се. Идвам.

Падрайк бе заложил на прости ястия: хляб, сирене, виното, което направих миналата година от капки лунна трева, салата от местни зеленчуци. Масата беше кръгла, забелязах, че Падрайк е предпазливо е седнал малко по-близо до мен от Джакс – нещо като негласно маркиране на пространство. Сложихме си от салатата, разчупихме хляба, сипахме си вино...

  • Четирийсет и две години – казах. - Колко светове си видял досега?

- Дванайсет години – напомни Джакс. - Обиколихме около трийсет звездни системи и разгледахме вероятно четирийсет различни планети. Открихме четиринайсет, чиито параметри са добри за живот на човешки същества.

- Цели четиринайсет  – поех дъх. - Какво ли си видял...

- Трябваше да си с нас, Брена – отговори, не осъзнавайки какво точно казва, а гласът му изведнъж се оживи и ентусиазира.  - Боже, огромните канари от червен камък в региона, който нарекохме Безкрайното гърло. Флотилия от плуващи растения на острови, чието шепнене чувахме, докато хищниците, които наричахме ножоклюнести, се гмуркаха през и между тях. Обагрено в черно море, където фонтани от бляскави сини и червени бактерии изригваха от дихателните дупки върху гърба на плуващи създания с размерите на самия Mead. Стада от пълзящи, куцукащи и скачащи симиани, превзели равнините на цял континент на една от планетите, а шумът, който издаваха, бе толкова оглушителен, че трябваше да си запушваме ушите. Дори не мога да реша какво да ти разкажа за всички фантастични светове и гледки: ракообразни, които строяха и населяваха огромни кули от морски раковини в приливните равнини; безлунното плато, в което всяко живо нещо блестеше, а скелетите светеха в прозрачна кожа; долината на духовете, където не се виждаше нито едно живо същество, но чувахме зова на гласове и усещахме тънички пръсти да ни галят по лицата; тръбовидни растения в една джунгла, които издаваха такъв мелодичен звук, когато вятърът свиреше през тях, че човек можеше да се закълне, че някъде там се крие симфоничен оркестър; светът, в който нощното небе беше увенчано с четири луни и завеса от блестящи заредени йони, танцуващи между тях.