Puella Aeterna е латинско словосъчетание, използвано от Карл Густав Юнг в неговите аналитични разработки, за да опише вечно младата нежна част от душата. Тя е компонент от женския архетип, „един от най-старите структурни елементи на човешкото психе“. Разбира се тази част от личността носи както положителни, така и отрицателни черти.

Puella Aeterna може да се опише като завладяваща жена със свободна и детска жизненост. Нейното присъствие осветява една стая, докато изпълва с желание за присмех и похвала околните. Тя не желае да бъде ограничавана от правила и закони или да бъде възпрепятствана по какъвто и да е начин, особено от реалността. Характеризира се със свежест, непоколебима енергия и жар за необичайно въплъщение на вечната младост и творчеството. Наивните фантазии на младостта, красотата и властта я издигат над ежедневието, което тя смята за мрачно и обикновено. В този самоизграден свят тя бяга от сянката си, представляваща слизане на земята и превръщане във възрастен. Негативното, което може да се открие, е нарцисизмът и трудността да се възприеме сериозно, защото се идентифицира като момиче, а не като жена.

Парадоксът с Puella е, че душата се движи от желание да се показва, изявява и да бъде обичана, но не и да се опознава интимно. Винаги съществува "но", което възпрепятства развитието или ангажираността, защото във всяка ситуация се действа за краткосрочен период. Вечно младото момиче се отегчава лесно и започва да се чувства в капан, без да осъзнава собствената липса на самоувереност. По този начин нейният потенциал започва да линее още преди да узрее, защото предпочита фантазията на вечната младост пред действителността на болезнените опити за развитие.

Усещането за измамно порастване създава недоволство и напрежение, които го карат да се отдръпне в собствената си недосегаема територия. Puella Aeterna е уязвимо дете, за което физическото съществуване е само процес, защото телесните усещания се отричат или пренебрегват, за да се избегне чувство и да се създаде предпазна стена за всичко, което не е част от нейния внимателно изграден свят. Този архетип изпитва нежелание за досег с любовта, която може да бъде болезнена, избягва възможността за допускане на подобна болка. Това избягване води до липса на ангажираност, безпокойство, деперсонализация и невъзможност за обитаване на настоящето. Не е изненадващо, че "видът Puella" изпитва вътрешна пустота, която добавя още желание за приемане и обожание, целящи да запълнят празнината.