- Какви са връзките ви с България? В романа "Младите и силните ще оцелеят" насред Русия, която е засегната (както и целият свят) от вирус на амнезия, се срещат двама българи и след това заедно бомбардират Москва...

- Е, Георги Димов е само една четвърт българин. Истинският българин в тази книга е един, циганинът Любен. Връзката ми с България я създадоха родителите ми. Те реставрираха икони в Третяковската галерия. У вас има много интересни икони и майка ми била командирована в България в началото на 60-те години. Сприятелила се с българи, те често ни гостуваха, а през 1980 г. семейно прекарахме цял месец в България. Естествено, аз се влюбих във вашата страна, не е възможно да не я обикнеш. Дори без оглед на това какъв контраст беше България в сравнение със СССР. В Съветския съюз обаче имаше поговорка, вероятно я знаете, ще ви я кажа на английски: Chicken isn’t a bird, Bulgaria isn’t abroad („Курица не птица, Болгария не заграница” - „Кокошката не е птица, България не е чужбина”).

Не е чудно, че когато се появи възможност да уча български език в университета, се захванах. Но после ме взеха в казармата и там забравих не само българския (който учих само един семестър), но също и френския, английския… Че и руския почти забравих.

В паметта ми е останала само песента "Хей, Балкан ти роден наш”, още помня и разликата между софийския и търновския говор. Не се и опитвайте да разговаряте с мен на български. Аз ще се срамувам, а на вас ще ви бъде смешно.

-  Докато сме на "Младите и силните", да поговорим за "вируса на амнезията". Колко страшен е той за пост-социалистическите общества?

- Вирусът на амнезията у нас, в Русия, свирепства с пълна сила. Когато го измислих, не очаквах, че ще се окаже толкова силна метафора. Хората забравиха какво ставаше в СССР и сега си спомнят с носталгия за живота в тази, меко казано, странна държава. Забравиха за това колко свободни и смели бяхме през 90-те години... Искат да забравят - и забравят. Така им е по-лесно.

- Какво е за вас артилерията - тя непрекъснато се появява в творчеството ви?

- Артилерията - за мен това е нещо много лично. Толкова лично, че за службата си като командир на самоходна минохвъргачка написах книгата с войнишки мемоари "Оръжието на възмездието" и тази трагикомедия предизвика интереса на стотици хиляди читатели. И немалка роля в популярността на книгата - книга рязка, на места дори злобна, играят Големите оръдия, които съм описал там. Ние наричаме артилерията "бога на войната” и това е вярно. И досега войните се водят главно не със самолети, не с ракети, а с оръдия.

- Вашите произведения по принцип започват с всяване на страх (например в "Отсев" (“Выбраковкa”) щастливият Славянски съюз още от първия ред е страх и ужас), а след това всичко сякаш се оказва по-добро...

- Аз обичам да смущавам умовете. Да карам хората да се замислят. Много добре го е казал нашият писател Вячеслав Пиецух: "Не мислите ли, че да смущава и да безпокои – това е истинската задача на литературата?". За да накараш човека наистина да застане нащрек, да го насочиш към проблема, най-удобно е първо да го наплашиш.

В същия "Отсев" между другото всичко в крайна сметка се оказва не „по-добре", но както обикновено става при нас - нищо, напразно, без смисъл.