С тях идват и много морски организми, които се наместват в “скафандрите” им като паразити и симбионти. Всъщност именно еволюцията на паразитите в Хипермория помага да се обясни

неистовото разнообразие на живота на сушата,

смятат Макменамин. Веднъж попаднали на брега, паразитите са принудени активно да си търсят приемници, на гърба на които да живеят. Всеки потенциален приемник е уникален и изисква специално адаптиране – а това стимулира паразитите към разнообразие. Те превръщат други паразити в свой дом и се получава нещо като руска матрьошка – една гъсеница може да носи по 5 паразита един в друг, обяснява образно Марк.

Освен за разнообразието на живота на сушата тази теория е удобна и в други отношения. Хипермория може да помогне за изясняване на една странна разлика - хранителните вериги на сушата са много по-къси от тези във водата. От тази гледна точка биха могли да се направят и интересни открития за живота и борбата с редица земеделски вредители и болестотворни организми. Приемникът е част от наземния океан – значи, ако излъчим от негово име фалшив сигнал “заето”, можем да излъжем паразита, че неинфектираният организъм е вече пренаселен, предлага Марк Макменамин. Каква е всъщност ролята на Хипермория тук, не е много ясно. Както и в следващия пример на палеонтолога: ако този наземен океан съществува, това може да значи, че както ние, хората, сме закарали мидата зебра от Европа в САЩ, така вероятно

сме си докарали болести като СПИН от един резервоар на Хипермория (маймуните) в друг (ние самите).

Авторите на теорията дори намекват, че тя позволява да се надникне в бъдещето на еволюцията.

След като това, макар и недоказано схващане набира популярност, Марк Макменамин се вглежда в периода току преди завладяването на сушата от живота. От дете той се интересува от странните едиакарски организми. (Нека припомним – едиакарският период обхваща отрязък от историята на нашата планета отпреди 600-542 млн. години. Наречен е на хълмовете Едиакара в Южна Австралия.) Мнозина ги смятат за едни от най-старите животни, според други учени става въпрос за съвсем различна жизнена форма, друго царство (не животинско, растително или гъбично), неуспял еволюционен експеримент. Според Макменамин тези организми прескачат еволюционното стъпало на бластулата (свързани клетки без специални функции и свойства) и развиват тъкани и дори “глави”.

Макменамин буквално подпалва палеонтолози и биолози с твърдението, че тези живи форми са изобретили не само сложното телесно устройство, но са имали и примитивна нервна система. И че тя е била съсредоточена именно в израстъците “глави”.

Тази много критикувана хипотеза на учения му дава основание да предположи, че

появата на нервна система не е някакъв невероятен еволюционен подвиг

и че развитието на мозък и евентуално разум може да стане по много начини и в различни среди. Следователно човечеството трябва малко по-смело да чака среща с братя по разум от близки и далечни планети.

Хипотезата за “едиакараните с нерви” направо вбесява научната общност. Критиците отбелязват, че Макменамин ползва като доказателства вкаменелости, които надали може да се тълкуват еднозначно. А професорът от университета Холиоук сякаш налива масло в огъня. "Ако се опитаме да прочистим познанието от ирационалното и да прогоним интуитивния подход в него, ние рискуваме да разрушим науката”, пише той в книгата си “Градината на едиакара”. Вероятно неслучайно това е най-критикуваната му творба.

Автор: Петър Кънев