Тази година станаха 72 лета от издаването на оригиналния дистопичен роман – 1984 на Ерик Артър Блеър, повече познат като Джордж Оруел. Зловеща прогноза, отчитаща метеорологичните веяния от Съветския съюз, нацистка Германия и все по-патологично патриотичната Америка от 40-те години. Спомен за бъдещето, несмешна сатира на настоящето. Големият Джордж пише романа си в полусъзнателното състояние, причинено от крайните стадии на туберкулозата, която го изпраща в един по-добър свят шест месеца след публикуването на книгата. Можем спокойно да кажем, че творението довършва създателя си – притиснат от издателствата и неспособен да намери добра секретарка, Оруел пише в несвяст по 4000 думи на ден в отвратителния климат на Шотландия, създавайки свят, белязан от липса на логика, освен логиката на кошмара, изкривен като през шпионка и вероятно белязан от халюцинациите, породени от туберкулозната треска. И все пак този свят продължава да съществува като предупредителна лампичка и днес, поддържайки тревогата за реалността на гражданската свобода, предизвиквайки от време на време стреснат поглед през рамо – гледа ли Големият брат? Прогнозите на Оруел са свързани с един

свят на тоталитаризъм и контрол на съзнанието, 

който вече ни се струва, че съществува само в Китай. Бегъл поглед наоколо обаче поражда подозрението, че зад ъгъла току-що се е скрило Онова нещо, което е толкова голямо, че отделният човек може да види само зеницата на окото му. Онова нещо, което следи и записва, и трупа в тефтери всяка твоя стъпка, за да я извади после като доказателство при Страшния съд. Големият брат те гледа, братко! И не в 1984-та, а тук и сега.

Високотехнологичното потребителско общество е сякаш раят, за който мечтае героят на Оруел, притиснат от тоталния контрол на ангсоц*. Науката обаче върви и винаги е вървяла в посоката, указана от ръката, която държи ножа и хляба. Силните на деня – политици и капиталисти, винаги са били хората, които поръчват музиката, а учените винаги са били тъпанът на първата редица в оркестъра. И по никакъв начин този сценарий не е привилегия на тоталитаризма – достатъчно е само да обърнем поглед към технологиите, от които зависи днес животът ни, за да разберем това.

Контролът над информацията е контрол над всичко. Днешните общества добре разбират това и

следят и записват всяка наша стъпка.

Обясненията са две – първо, статистика в полза на правителствата и компаниите производители, и второ – улесняване на съдебната система с поддържането на апарат, който може да възпроизведе всяка стъпка на престъпника в миналото. Всички ние сме престъпници до доказване на противното и, живеейки, трупаме досиета за по-нататъшна употреба.

Звучи твърде крайно. Но разпространението на камерите за сигурност по пътищата, в бизнес сградите и дори в частните домове, задължителните квитанции в магазините, все по-високотехнологичните документи за самоличност, кредитните карти, заплащането по банков път – това са все рожби на любовта между науката и политиката, чиято единствена цел е човешкият път да бъде проследяем, годен за документиране и поддаващ се на анализ. Тази камара данни, която натрупваме с придвижването си през модерния свят, не е безобидна – от черните петна в нея зависи дали ще получим кредит, дали ще ни пуснат да пътуваме, каква стока ще ни предложат утре в магазина. Животът днес се анализира, групира на таргет аудитории и след преработка се пуска отново на щандовете на търговията и политиката.