Седем години по-късно се преместихме на друго място. Нямах представа къде съм сложил кутията. Не си спомнях. А когато не си спомняш за нещо, не мислиш за него. Ако нещо се изгуби в паметта ти, не означава, че е изчезнало завинаги. Просто вече не съществува. Като стотинките в джоба на панталоните ти.

В един момент обаче нещата се промениха. Тинейджърските ми години и фактът, че мама ми си намери нов приятел, активираха онова, което баща ми отдавна подозираше, че ще се случи. Майка ми имаше няколко гаджета, винаги съм проявявал разбиране в това отношение. Друг брак не сключи никога. Не знам защо, но ми се иска да вярвам, че баща ми бе любовта на живота й. Този неин приятел обаче бе нищожество. Имах чувството, че само като излизаше с него, се унижаваше. Той не я уважаваше. Майка ми заслужаваше нещо много повече от човек, с когото се е срещнала в бара.

Все още си спомням шамара, който ми удари, след като произнесох думата „бар“. Признавам си – заслужих си го. Докато бузата ми гореше от удара, изведнъж се сетих за кутията с писмата. В съзнанието ми изникна едно конкретно писмо, върху което пишеше „Когато преживееш най-големия си скандал с мама.“

Обърнах стаята си с главата надолу, търсейки кутията. С това си спечелих още един шамар. Открих я в куфар, поставен върху гардероба. Прегледах писмата и осъзнах, че съм забравил да отворя „Когато получиш първата си целувка“. Намразих се заради това. Реших, че то ще е следващото, което ще отворя. Следваше „Когато изгубиш девствеността си“ – писмо, което се надявах, че ще прочета съвсем скоро. В края на краищата намерих онова, което търсих:

А сега й се извини.

Не знам защо се карате. Нямам представа кой е прав и кой крив. Но познавам майка ти. Затова едно скромно извинение е най-добрият начин да преодолеете случилото се. Говоря за извинение на коляно пред нея.

Тя е майка ти, хлапе. Обича те повече от всичко на този свят. Знаеш ли, че тя избра естествено раждане, само защото някой й каза, че то ще е най-доброто нещо за теб? Виждал ли си как някоя жена ражда? Нужно ли ти е по-голямо доказателство за любвта й от това?

Извини й се. Тя ще ти прости.

Баща ми не беше велик писател, той бе най-обикновен банков служител. Думите му обаче имаха огромно въздействие върху мен. В тях имаше повече мъдрост, отколкото аз бях насъбрал в себе си а 15-те си години живот.

Изтичах при майка ми. Плачех, когато ме погледна в очите. Тя също плачеше. Не помня какво ми извика. Вероятно нещо от сорта на „Какво искаш?“. Това, което си спомням обаче е, че отидох до нея, държейки писмото на баща ми. Прегърнах я, смачквайки без да искам старата хартия. Тя също ме гушна. И двамата стояхме така, в пълна тишина.

Няколко минути по-късно писмото на баща ми я разсмя. Сдобрихме се и си поговорихме за него. Разказа ми за неговите най-ексцентрични навици – например, че е обичал да яде шпеков салам с ягоди. Имах чувството, че седи до нас. Аз, майка ми и парченце от баща ми – парченце, който той ни е завещал върху стар лист хартия. Чувството бе хубаво.