Хилиен бягаше по коридора. Не чуваше нищо друго освен стъпките си, които глухо отекваха по черния метал. Но те бяха тук. Усещаше ги. Чувстваше присъствието им като парене в стомаха. Лепкави капки пот се стичаха покрай ушите му, по ръба на челюстта, по врата и го гъделичкаха.

   Спря и се огледа. Тук трябваше да има къде да се скрие. Наклонът на тъмните стени създаваше илюзия, че всеки момент може да се срутят. Извиващи се като ребра на бегемот, опорните колони стърчаха от двете му страни, сякаш за да внушат, че е погълнат. Беглецът опря гръб до стената. Огледа отново коридора. Когато се убеди, че няма никой, той се изплю в дланите си, разнесе слюнката и ги опря на гладката повърхност зад себе си. Парализираща болка обхвана тялото му. Дланите му залепнаха. Натисна по-силно. Ръцете му бавно потъваха. Влезе.

 

***

   Хилиен седеше вече 38 ахенти в тясното гнездо. Дългото чакане и страхът бяха пробудили въображението му. Струваше му се, че се материализира. Че стената ще го притисне. Ще го смаже. От какво би умрял тогава? Страхуваше се някое от онези същества да не намери скривалището му. Може би не са успели да хванат всички. Ако някой от екипажа е оцелял и ако този някой знае как да управлява кораба, сигурно щяха да успеят да се измъкнат.

   “Станаха много вероятностите.”

   Проучванията, подготовката, екипажът... Всичко беше напразно. Всичко беше някакво голямо недоразумение или Хилиен не знаеше нищо. Той беше просто помощник-механик. Правеше каквото му наредят.

   “Очаквах да стане така. Приличали на нас, но били по-други емоционално.”

    38 ахенти ателско време той се ослушваше за нечие присъствие. Отвън вече не се чуваха стъпките и гласовете на онези същества. Учените от екипажа ги наричаха човеци. Как ли измерваха те своето време?

    „Не познават кораба... Все някой е успял да се скрие. Трябва да го намеря!”

   Ателиецът опря длан до стената.

   - Просто да ги намеря...

   С натиск той се измъкна навън. Болката отново пробуди сетивата му. После му прилоша. Погледът му се премрежи. Усети лава в стомаха си. Ако преминеше отново в безплътно състояние, щеше да се убие. Или да получи странични симптоми, много по-тежки от някакво си гадене. Още по-опасно щеше да е, ако изпадне в безсъзнание и тялото му се материализира в стената.

   - Гадост! – устата му преля изведнъж.

   Хилиен се изправи, поразмаза повърнатото с крак и тръгна бързешком към медицинския сектор. Въздухът в кораба се беше променил. Дишаше трудно. Ако продължеше да го прави с отворена уста, слюнката му щеше да го накара да повърне отново. Вече беше придобила горчиво-кисел вкус. Дланите му се потяха. Имаше чувството, че е топил ръце в сладък сироп. Триеше ги в панталона. Най-новия. Този, който бе запазил за срещата с човеците.

   Хилиен се покатери на поредните стълби. Съвсем наблизо се намираше медицинският сектор. Надеждата му да намери някого там беше започнала да избледнява. Човеците бяха напуснали кораба и сега той беше притихнал.

   „После ще пратят специален екип... Ще проучват. Ние щяхме да направим така, а те... Приличали на нас!”

   Звън на метал наруши тишината. Хилиен спря до една от ребровидните колони и се ослуша. Никакво движение.

   „Може да е от нашите... Дано да е!”

   Хилиен въздъхна безшумно и запристъпя натам. Последва писък. Той изтича до открехнатата врата, блъсна я с ръце. Тя полетя напред с такава скорост, че двамата човеци, които бяха надвесени над младата ателийка, се срутиха на пода. Оръжията им бяха оставени на масата. Единият все още стискаше усуканите й китки. Другият държеше чифт метални гривни. Бузата на момичето лилавееше.

  Секундите на недоумение на двете страни се бяха изгубили като мъниста от скъсана огърлица. Човекът, който стискаше гривните, посегна към оръжието си. Хилиен беше по-бърз. Ножчета, медицински игли, стъкла, всичко се пръсна по пода, след като масичката се обърна в краката им. Ателиецът блъсна човека. Тялото му се преметна, спънато от масичката, и падна по лице. Другият извади нещо иззад гърба си. Насочи го срещу Хилиен. Ателиецът осъзна какво е едва когато получи голяма дупка в дланта. Болката се втурна по нервите. Той се срути на колене. Трябваше да се бори. Със здравата ръка изблъска оръжието му, а с другата го хвана за предпазната маска. Кръвта изписа картина на агония върху стъклото. Момичето се беше свлякло на земята и плачеше. Хилиен дръпна нещо стърчащо от маската. Свали я. Видя устата на човека, оградена от бодливи сивкави косъмчета. Кожата му беше бяла. Зъбите стиснати. Явно не издържаше на болка.

   Нещо тънко и остро потъна в ребрата на Хилиен. Той замахна с ранената ръка. Удари го и извика. Човекът без маска се опитваше да се измъкне. Ателиецът хвана главата му със здравата си ръка. Другият посегна пак към гърба си. Натисна. Човешкото тяло се дематериализира и главата му влезе навътре.

   “По-дребни сте и по-зли, но не издържате много... Не търпите да ви боли!”

   Тялото на човека се мяташе като преполовен червей. Когато се материализира отново, торсът му беше окачен като на кука за лов на дургини. Хилиен погледна момичето. Със свити крака, ръце пред лицето, тя надничаше през пръстите си, но през ужаса в очите й прозираше безмълвна благодарност.

 

***

  Миришеше на прясна храна. Хилиен отвори очи. Лежеше върху спален чувал. Край него всичко беше бяло. Трябваше да е сняг. Чувал беше от учените в екипа, че Земята е почти като Ател – климат, сезони...

 “При нас сребрее, тук е бял... Няма голяма разлика.”

 Чувстваше се отпаднал. Дланта на лявата му ръка го болеше тъпо и дълбоко. Той се надигна, присви очи, за да ги предпази от блясъка на белотата, и се огледа. Високи иглолистни дървета го пазеха от вятъра, който все по-осезаемо усещаше. Малко по-надолу по склона се виждаха квадратни жилищни помещения, затрупани от сняг. Помежду им се разпъваше черна мрежа. Трябваше да е път, защото цветните буболечки, плъзнали по нея, не приличаха на живи създания. Мрежата продължаваше напред, а там жилищата ставаха по-високи. Точно по средата като гигантски остроси лъщяха по-големите сгради.

   “Ако ги ужили ателски острос, няма да правят жилища в негова чест. Никога повече.”

   - Дълго спа.

   Хилиен се обърна по посока на гласа. Наръч дърва тупна до него.

   - Огънят изгасна.

   - Ти?! – това беше момичето, на което помагаше, преди да... Помогнал ли й беше? Спомни си човеците. Двубоят с тях, а после сякаш плетеницата на времето беше отпуснала една голяма бримка и не можа да събере цялата картина.

   - Какво стана с кораба?

   Момичето подбираше сухи клонки и ги кръстосваше върху огнището до тях. Наведе се и духна. Жаравата преля през топла палитра. Вдигна се синьо-сива пепел и ошари снега.

   - Извинявай... – момичето седна на спалния чувал и избърса бузата на Хилиен. – Тук се справям трудно. Гравитацията е по-висока... Тежи!

  Изглежда, искаше да смени темата. Той не я познаваше добре. Не я беше срещал често, само по време на закуска. Дори и тогава тя бързаше да приключи и да се върне в каютата „да преговаря”.

   - Още учиш, нали?

   - Учебниците останаха горе.

   - Как ме... Къде сме изобщо?

   Момичето подсмъркна. Огънят се беше разгорял и тя го приближи. Очите й се бяха насълзили от дима. Преглътна.

   - Със совалката... – тя прегърна коленете си и опря брадичка в тях. – Те... всички...

   Момичето сведе лице. Едри капки паднаха в снега и оставиха дупки в него.

 

***

 

   Вечерта беше твърде топла за януари. Константин дръпна пердето на прозореца, за да може да го затвори. Два-три пъти почука по касата с ръка. Беше се надула от влагата. Когато завъртя резето, пердето увисна и опря в пода, помитайки няколко найлонови торбички и фасове. Хвана мишката на компютъра, стрелката намери и избра червения бутон от менюто. Секунди преди да прозвучи сигналът за изключване на „Уиндоус”, Константин хлопна вратата зад себе си.

   Слънцето беше забулено, почти търколило се зад хълма. Ако не бяха ярките акценти, зад които се криеше, нямаше да е сигурен, че го има. Константин бръкна в джобовете на провисналото си яке, измъкна полуизпушена цигара. Вратът му настръхна от вечерния хлад и той повдигна рамене, издишвайки дима. С едра за ръста си крачка излезе на кишавия тротоар и тръгна нагоре по улицата. Запъти се към парка в края на града. Подритваше мръсни буци сняг и настъпваше хартиени тръбички от фойерверки.

  “Следи от Коледа... Какво му е празничното на това?”

   Пътят започна да става все по-стръмен. Константин дръпна за последен път от угарката и я загаси в подметката си. Прибра фаса в задния си джоб. Огледа входа на парка. Рядко се случваше да е толкова спокойно. Обикновено тук се разминаваше с дузина младежи. Големи смесени групи висяха по пейките и около тях. Въртяха бира, някой осигуряваше музикален фон.

  “Точно като изляза, ще са се духнали... Късмет!”

   Константин мина входа. Качи се нагоре по стълбите. И тук беше безлюдно. Тревата, която стърчеше между белите петна сняг, беше хлъзгава. Момчето пусна поглед нагоре по стръмнината. Обходи стволовете на дърветата. Нещо му се причу. Звучеше като хриптене. Нечий гърлен звук. Младежът тръгна натам. Синьото отстъпваше на неразгадаемия цвят на нощното небе.

   „Някой нафиркан?!” – питаше се Константин. Нормално беше приятелите му да го зарежат да изтрезнее в парка, но не и в такова време. Тук уличните лампи се срещаха по-нарядко, а и повечето не работеха. Константин отново дочу гърления звук. Беше по-силен, което му подсказа, че върви в правилна посока.

   - Еооо...у?

   Младежът се провикна, за да обяви присъствието си. Спря, но не чу отклик. Беше толкова тихо.

   „Внушил съм си... Да ме вземат дяволите! Трябваше да им звънна! Кой ще виси в парка?!”

   Той се обърна да си ходи. Знаеше, че по това време няма голям шанс да види някой познат, но се бе надявал.

   Нещо изшумоля в храстите. Бързо и плахо като заек. Константин спря отново и затърси с поглед. Тъмно петно, контрастиращо със снега, помръдна едва-едва и той се засили към него.

   - Ти ли си, брат... Изплаши ме до смърт. Добре, че те намерих – заговори той, за да успокои падналия. Все пак тайфата наистина беше зарязала някой „прекалил”.

   Фигурата се преметна. Константин протегна ръка.

   - Добре ли си, човек? Спокойно, аз съм...

   Все още не можеше да различи кой е. Лежащият се оказа свит в спален чувал. Съвсем в храстите, вдясно от него имаше загаснала жарава.

   - Не си от нашите?! – Константин се надвеси над него. Сега му оставаше да е попаднал на някой бездомник. Огледа се за бутилки, но не намери. Видя нещо, приличащо на раници, съвсем близо до жаравата.

   - Не сте от града?! Тук е студено, брат... Ако има още някой, викни го, ще ви заведа у нас. Имам вино. Много хубаво вино.

   Константин се надвеси с телефон в ръка. Качулката на непознатия падна. Момчето се дръпна назад, усещайки пулса в гърлото си. Лицето, което се откри, беше синьо. Светлината от дисплея само за момент бе блеснала в големи, искрящи очи. Плътните лилави устни на странника бяха напукани. Под кожата на лицето се виждаха издатини, като импланти...

   - Рогата ми идват в повече... Или е коса това? – Константин отново вдигна телефона си към лицето му. – Коса или рога... последно?! Господи!

   Съзнанието му сякаш не възприемаше какво е видял. Потупа джобовете си.

  - Мамка му, мамка му... – пропускаха устните му. Той сложи цигара между тях. Пред нея пламна огънче, зад нея - кисело-горчив дим.

   Блестящите очи, обградени от тъмни кръгове, премигнаха срещу му. Константин пристъпи от крак на крак. Заслуша се в скърцането на снега, но не изпускаше от поглед непознатия. Нещо изшумоля, колкото да отвлече вниманието му. От мрака изскочи друга фигура. По-слаба, ако можеше да разчита на периферното си зрение.

   “Но са високи... Мамка му!”

Новопоявилият се го връхлетя, изблъска го към храстите и цигарата изчезна в снега.

   - Мам... – той остана седнал. Непознатият, или може би тя, беше наистина висока. Сигурно имаше метър и осемдесет. Крайниците й бяха по-дълги от човешките, а краката стъпваха на пръсти, сякаш беше обула обувки с много високи токчета. Косата й стърчеше назад, сплъстена и подобна на рога.

   - Какви сте вие? Ти си жена... жена ли си? – той се взираше в черните й очи, в които блестеше само отражение от далечната лампа. Тя продължи да го гледа като нападател. Константин събра крака пред себе си, погледна към лежащия, но женската реагира веднага. Заговори на някакъв непознат език.

   - Нищо лошо не исках... само да помогна... Студено му е – Константин се поизправи. Чертите на нечовешкото й лице сякаш бяха започнали да се успокояват. Сега изглеждаше красиво. Кожата й лилавееше и сякаш беше по-свежа на вид.

   - Ще замръзне, ако лежи така – момчето се обгърна с ръце и се разтресе, сякаш трепереше. – Бър-р-р... Студ!

   Непознатата каза нещо, а после и този в чувала... Закашля се.

   - Ще ви помогна... Какви сте? Извънземни? Таен експеримент... бягате от база или какво? – разпери ръце Константин. – Кажете ми, не съм враг!

   Може би щяха да го разберат, ако им се разкрещи. Да им каже, че са най-тъпите извънземни копелета, които човек може да срещне, че иска междугалактическа оргия като отплата за помощта си. Това ли искаха? Също като хората. Да ги стресне. Ако имаше скицник и молив, можеше да им го нарисува. Абсурд! Не беше уплашен. Не се изплаши истински, защото един нещастник не се страхува от необичайното. Търси го.

   - Хайде де! – подкани ги нервно.

   Момичето приближи и се втренчи в очите му. Леко притвори устни и остана замислена за момент.

   - Помощ – произнесе бавно накрая. – Трябва... помощ.

 

***