„В студен зимен ден група таралежи се събират, за да не умрат от студ. В началото са добре, но след малко започват да усещат бодлите на другите, тогава са принудени да се раздалечат, за да не чувстват болката. После нуждата от топлина ги кара отново да се съберат и пак да се раздалечат, така че таралежите постоянно се местят насам-натам, подтиквани от две злини...”

Тази притча, която от няколко години циркулира в интернет, води началото си от средата на деветнадесети век – с нея философът Артур Шопенхауер илюстрира дилемата, пред която са изправени човешките същества, които едновременно търсят близостта на другите и я отхвърлят.

През 1921 г. Зигмунд Фройд се връща към нея, за да опише „амбивалентността на чувството“, характерна за дългосрочните взаимоотношения. В епизода „Дилемата на таралежа“ на култовия аниме сериал Neon Genesis Evangelion обобщава проблема: „Колкото повече се доближаваме, толкова по-дълбоко се нараняваме.“ Затова и се отдръпваме.

В двадесет и първи век виждаме как дилемата на таралежите се разиграва онлайн, особено в света на социалните медии.

Аз съм човек, който става рано и винаги съм била. Преди изгрев слънце, в 4:45 всеки ден съм будна – пише Лиса Риверо за Psychology Today. Тогава, когато повечето хора още не са навлезли в последния си цикъл REM сън. Това е за мен е най-доброто, най-будното и най-продуктивно време на деня. Каквато и работа да свърша в тези първи два-три часа, това е работата, която върша най-ефективно.

И така, как прекарвам това ценно време? Твърде често просто чета и отговарям на имейли, проверявам Фейсбук, където чета и гледам снимките на другите хора и нещата, които правят, чета и коментирам в някои от любимите ми блогове. Дали след това затварям всички отворени прозорци и се концентрирам върху работата и писането си? Не. Обикновено започвам процеса отново.

Можем да мислим за социалните медии като за един голям виртуален хол. За писателите и други хора, които имат нужда от дълго време, без прекъсване, в което да творят и да създадат комфортна връзка със себе си, която изисква от тях да са сами, проблемът е подобен на това, което Вирджиния Улф описва в есето си „собствена стая“. Ако една жена пише, тя трябва да пише в общата всекидневна, където непрекъснато я прекъсват за нещо – тя няма дори половин час, с който да разполага само за себе си. Племенникът на Джейн Остин се е чудил как леля му е имала възможност да напише толкова много в общата стая, в която не е имала възможност да се усамоти.

За разлика от Джейн Остин, ние влизаме във виртуалната всекидневна на социалните медии по собствено желание.И оставаме по-дълго, отколкото сме планирали. Казваме си, че това е част от работата ни, защото се налага да имаме контакти, онлайн присъствие и т.н. Днес казват на писателите, че трябва да поддържат профили в социалните мрежи, защото издателят очаква да си изградил читателска база, преди да си публикувал първата си книга.

Да се включиш или да се откажеш?

Не спирам да се опитвам да измисля свое решение за социалните медии, работя, за да намеря най-комфортната комбинация, степен на участие и граници, така че да се наслаждавам на процеса, без да пренебрегвам целите си. Използвам думата „комфортна“ нарочно.

За всеки, за когото социалните медии са нещо отчасти лично, отчасти професионално, увеличаващите се медийни опции могат бързо да се превърнат в източник на дискомфорт – макар в същото време да са полезни и информативни и о, толкова забавни.

Този дискомфорт е особно силен за интровертите и други, на които тълпите, шумът и конкуриращите се разсейващи фактори, виртуални и не, им идват в повече.

Не съм противник на всички технологии, нито искам да се завърна в дните преди интернет. Почти всеки ден съм изумена и оценяват възможностите, както информационни, така и общностни, които 20-годишният ми син приема за даденост. Социалните медии могат да доведат до много истински връзки между хората. Моят проблем не е със социалните медии, а с начина, по който ги употребявам. До сега позицията ми по подразбиране е била на „отказване от“ - мълчаливо да на всичко, освен ако нямаме възможност да се откажем в определени области. За мен е време да използвам активното включване, в което използвам само това, което работи най-добре за мен и казвам мълчаливо „не“ на всичко останало.

[...]

Предизвикателството: да намериш точното място

Статията на Лев Гросман в сп. ТIME за писателя Джонатан Франзен си струва да се прочете от всеки, който се стреми да създаде нова, по-балансирана връзка със съвременните технологии и социалните медии.

„Францен работи в офис под наем, който е освободил от всички разсейващи фактори. Той използва тежък, стар лаптоп Dell, от който е изтрил всички следи от игри и пасианси. Защото Франзен вярва, че не можеш да пишеш сериозна проза на компютър, който е свързан с интернет, той не само е махнал картата за wireless, но и перманентно блокирал порта за Етернет. „Това, което трябва да направите, обяснява той е да вкарате кабел, залепен със силно лепило, и после да го му отрежете малката главичка.“

„Четенето, със своето спокойствие и продължителна конценрация, е точната противоположност на бизнеса. - „Толкова сме погълнати от технологиите, които сме създали и от така наречената инфомация, която тече към нас, че да се потопите в увлекателна книга изглежда социално полезно.“ - „Мястото на спокойствие, където трябва да отидете, за да пишете, но също и да четете сериозно, е мястото, където в действителност можете да взимате отговорни решения, където можете действително да се ангажирате продуктивно с иначе плашещия и невъобразим свят.”

Важният въпрос, поставен от дилемата на таралежа за работата и живота онлайн е до каква степен използваме социалните медии като среда, безопасна дистанция, за да избягваме не само по-близките, реални връзки с другите, но и по-тихите и дълбоки връзки със себе си. Днешните млади хора, израснали с тях, може би ще са тези, които ще намерят творчески начини да включват по-малко от технологиите в живота си, вместо повече. Да намериш тихо място не е лесно в днешния свят. Въпреки че не е невъзможно.

По материал на Лиса Риверо със съкращения от Psychology Today.