Мариана Царкова е лекар в Медицинския институт на МВР. Приятелите я наричат Миа. Под този псевдоним публикува първата си книга „Виртуален роман” през 2011 г. Той е номиниран от читателите за най-добра художествена книга от български автор за 2011 година - във финалната шестица на сайта "Книга за теб". Не е писателка, но обича белия лист и неговото очакване – писането, както и четенето, е интимен акт, който сътворява и руши светове. Обича изящната проза на Ромен Гари и интелектуалната ирония на Ивлин Уо, обича усмивките и се трогва от малки жестове. Казват, че хуморът й е свеж, забавен и интелигентен. Когато е тъжна, пише хумор. Напоследък пише много хумор...

Разказът й „Чаено парти“ е отличен в конкурса „Копнеж за къси фантастични разкази“ на „Човешката библиотека“. За следващи „Копнежи” следете http://choveshkata.net/blog

Преди време публикувахме разказа ѝ в хартиеното издание на списание "Обекти". А сега - и онлайн. Приятно четене!

***

– Гостите ви пристигнаха, милейди! – икономът учтиво пропусна пред себе си двете дами.

Първата беше момиче, красиво и свежо с младостта на своите осемнадесет пролети. Излъчваше жизненост, вяра и крехкост, а в зелените му очи се криеха капки смях, сякаш всеки момент щеше звънливо да се разсмее.

Втората гостенка беше в онази трудно определима възраст между 40 и 50, когато многото пролети издайнически надничат от фините бръчици. Излъчваше самоувереност и стил. Гледаше прямо с интелигентни зелени очи, в които се четеше разбиране, мъдрост и може би съвсем малко тъга. Беше облечена елегантно и мислено я нарекох Директорката. Не исках да влагам ирония – просто приличаше на делова жена – управител на голяма корпорация или нещо подобно.

– Заповядайте в градината! – обърнах се аз към гостенките. – Благодаря ви, че успяхте да дойдете! Толкова отдавна исках да се срещна с вас!

Градината беше огромна морава, огряна от слънце. Нежното зелено на тревата се преливаше в млечносиньото небе. Огромни разноцветни пеперуди летяха празнично наоколо. По дърветата чуруликаха птици и ухаеше на теменужки. Под стария орех имаше маса с белоснежна покривка и точно там поканих двете гостенки да седнат. Икономът им сервира чай в изящни порцеланови чаши. Междувременно пристигнаха и следващите гости – икономът ги въведе мълчаливо. Тях аз чаках с най-голямо нетърпение – някак си ми бяха най-неясни и загадъчни. Първата от двете дами, или по-редно е да кажа, третата от моите гостенки по реда на пристигане, беше около 30-годишна, семпло, но стилно облечена, с очила и с някаква скрита тъга в зелените си очи. Но излъчваше ерудиция и я нарекох Лекарката. Четвъртата дама беше 35-40-годишна, изглеждаше уморена, объркана, а зелените очи гледаха леко отнесено. Писателка – определих я аз.

– Признателна съм ви, че дойдохте! Надявам се, ще харесате моя чай! – настаних ги аз на масата и отидох да посрещна последните си две гостенки. Те влязоха една след друга – петата беше 25-годишно момиче в напреднала бременност и имаше доста измъчен вид, а последната ми гостенка беше на около 45, цялата в черно, и скръбта струеше от нея.

– Радвам се, че сме заедно – усмихнах им се съчувствено и ги настаних около масата.

Там вече цареше неловко мълчание, нарушавано само от почукването на чаените лъжички, нервно разбъркващи захарта в чашите.

– E, мисля, че вече сме всички и можете да се представите една на друга! – подканих ги аз.

– Името ми е Миа!

– Приятно ми е – Миа!

– Приятелите ме наричат Миа!

– Казвайте ми Миа!