Физици и лирици никога няма да прекратят спора си кое е първично и по-важно - безстрастното или субективното възприятие.

И изкуството, и науката са създадени от хора, и двете са творчески занимания. Така че приликите би трябвало да са много, макар и не буквални, пише Роалд Хофман в сп. „Америкън Сайънтист”. А дали е така?

Абстрактното изкуство сякаш е пълно отрицание на строгата наука - то е толкова отвлечено, че в него никой не очаква нещо реалистично и рационално. Но най-неочаквано принципите му могат да дадат неподозирани (и положителни резултати) там, където на пръв поглед властват само уравненията.

Не е лесно да се даде определение за абстракция. Абстрактно изкуство ли е резбата по 3500-годишната японска керамика от периода Джомон? Абстрактна ли е играта с цветовете на индианския текстил „Хуари”? И да, и не. Обаянието им произтича от формата, цвета, структурата, наслагването им - това са все елементи на абстрактното. Но пък тези предмети не са правени като умишлена задявка с традиционното представяне.

Въпреки че официалната история на абстрактното изкуство е само около 100-годишна, понякога изглежда, че там има повече течения, отколкото „логии” в науките. Списъкът започва с кубизма и свършва с постмодернaта живопис. Има различни степени на абстрактното, но същината на това художествено направление включва няколко фактора.

На първо място, абстрактното се противопоставя, то иска да бъде разглеждано като алтернатива на идеали като натуралистичното изобразяване.

Второ, то е редуктивно - този вид изкуство често взема само един елемент от цялото. Обаче изследва всички напрежения, на които може да го подложи. Квадратите на холандеца Пит Мондриан са изключително прости, но ги възприемаме не като геометрични фигури, а като съвършен визуален джаз. Широките цветни полета на американеца Марк Ротко предизвикват асоциации с радост или разрушително напрежение. А мобилните конструкции на американския скулптор Александър Калдер бавно се движат около вътрешния покой.

Сега да скочим от изкуството в химията.

За да бъде абстрактна съгласно горното определение, химията трябва да се противопостави на нещо. Но на какво? На природата, разбира се.

Голяма част от най-добрата химия представлява имитация на природата (също както голяма част от изкуството е имитация на обществото), защото тя като главен експериментатор най-отдавна се занимава с опити. Природата освен всичко друго е и химик с много време. Да вземем сферата на биологията - на химическо равнище там природата се залавя с всичко възможно и после изпипва успешното в процеса на еволюцията. Така е открила някои ефективни стратегии за съставяне на молекули и използване на техните свойства.

Химиците в лабораторията се разкъсват между желанието да подражават на природата и това да правят нещата посвоему. Един белтък посредством огъванията и различните си странични вериги може да оформи „джоб”, в който се вмества само точно определен вид молекула. Но тя не само се вписва там - от нея се отсича определена връзка или се добавя някой атом. Детската мечта на много химици е да постигнат лабораторно същата степен на контрол над формата като природата, но по различен начин, евентуално по-добър.

Ето един пример. В природата съществува ефективна и специфична доставка на водород към органична молекула. Томас Уорд от Университета в Базел, Швейцария, и неговите сътрудници също го правят. Чрез свързващо звено от биотин те прикачили реактивен неорганичен елемент Rh, който е много силен доставчик на водород, към белтък. Чиста абстракция.

На ред са неестествените продукти.

Благодарение на синтеза съвременната химия създава всякакви предмети, каквито може да се измислят - и така се приближава до изкуството. Функционалността е отличителна черта на много молекули, което поставя тази наука някъде между изкуството и инженерството. Един вид абстрактно творческо направление в химията е правенето на забележителни молекули, от които обаче няма очевидна полза. От ДНК може да се направи куб, молекула C20H20 може да бъде с форма на додекаедър (дванадесетостен). Такива странности носят елемент на изненада, на нарушение на даденостите. Но тези молекули не са ли по-скоро сюрреалистични? Сюрреализмът израства от престъпване на установени правила - нали така се появяват увехналите часовници на испанеца Салвадор Дали и играта с реалността на белгийския художник Рене Магрит.

И анализът (разглобяването) помага.

От времената на руските конструктивисти характерен начин на действие в абстрактното изкуство е съсредоточаването върху един или друг компонент на художественото цяло. Въпросите на формата - център или периферия, прозрачно или непрозрачно, баланс, цвят - се изолират. Впечатляващите изцяло червени или черни картини на американския художник Ад Райнхард са чудесен пример за тази концентрация. Процесът на съзерцание тук може да доведе до изследване на емоционалните възможности на само един елемент.

Разбира се, науката открай време действа точно по този начин. Ако искате да разберете как работи нещо, разглобявате го, виждате как действат отделните части, сглобявате го. Ако можете, манипулирате само по една променлива при всеки опит и така всеки път правите една стъпка напред. Излиза, че разглобяването е нещо много общо между науката и абстрактното изкуство.

Точно както в абстрактното изкуство, това, което се появява в науката след разглобяването, варира от „Играта на стъклени перли” на германския писател Херман Хесе (където от правилата има само блед спомен) до истинското разбиране. В химията има много примери за отхвърляне парче по парче до достигане на същността на дадена идея (а не на молекула). Това се вижда в стереохимията, която внимателно изследва всички начини, по които една молекула може да се различава от своя огледален образ.