„Не се е случвало да бъде родено същество, което да има вида на едно, а душата – на друго, винаги са му присъщи неговите тяло и душа, така че по необходимост дадено тяло бива следвано от подобната му душа - пише Аристотел в трактата си „Физиогномика”. И продължава: - Русите са храбри, видно е при лъвовете. Рижите са лукави, видно е при лисиците. Бледите са страхливи, това се отнася до състоянието, предизвикано от уплаха.”
Днес това звучи смешно, но много хора продължават да живеят с интуицията, че лицето издава нещо за човека.
Физиогномиката – науката за разпознаване на характера
на човека по външността му – има дълга история. Преданието разказва, че неин родоначалник е Питагор. Веднъж при него дошъл човек на име Килон, който искал да му стане последовател. Още щом го зърнал, древният учен го отпратил - по лицето му разпознал чертите, издаващи лош характер.
Какво е „лош характер”, днес всеки определя според разбиранията си, но за древните несъразмерното лице с ниско чело, сплеснат или крив нос и непропорционално развитото тяло са ясен сигнал за порочни наклонности. Това е отглас от известната древногръцка доктрина за калогакатията: благородният характер е свързан с красива външност, а красотата е съразмерност и хармония в пропорциите.
По времето на Сократ в Атина живял човек, наречен Зопир,
известен с опитността си във физиогномиката. Той не познавал прочутия философ. Когато го срещнал, бързо го определил като глупак, защото бил чипонос и с изпъкнали ключици, които според Зопир представлявали препятствие за духа. Тази история разказва римският оратор Цицерон, за да убеди съвременниците си да не се предоверяват на външния вид.
В първите векове от новата ера обаче физиогномиката е все по-популярна.
