„Како, дай си ръката да ти гледам!” Колко пъти съм чувала тези думи, когато минавам край църквата „Света Неделя” в София. Бързата инспекция на дланта ми винаги дава един и същ предсказуем резултат: „Две момчета съхнат по тебе, мила, един бял и един черен! Лоша жена ти желае смъртта! Да се пазиш! Дай сега една цигара”. Давам. Какво да се прави. Щом съхнат...

Вещи и не толкова вещи чертаят пътя на живота по линиите на ръката от векове насам. Още Александър Македонски е инспектирал характера на войниците си по дланите им, следвайки насоките на своя учител Аристотел.

„Линиите на човешката ръка не са начертани без причина.

Те са следствие от божествени влияния и личния характер на човека”, е смятал древният гръцки философ. На него дължим и популярността на хиромантията, която през следващите векове се разпространява като горски пожар из цяла Европа. На ръка са си гледали обаче още в древен Тибет, Вавилон, Египет, Персия и, разбира се, Индия. Индийците са смятали, че това изкуство е подарък за човечеството от бог Шива, който научил съпругата на създателя на вселената Брама да гледа на ръка. То е било известно като „самудрика” по името на легендарния цар Самудрагупта, прочут като приятел на изкуствата, религията и различните свещени практики. Той активно ги разпространявал сред поданиците си в древната империя Гупта, която от 320 до 550 г. сл.н.е. заемала по-голямата част от индийския субконтинент. Смята се, че авторът на епоса „Рамаяна” – мъдрецът Валмики, е написал още преди хиляди години първия учебник по хиромантия.

През Средните векове в Европа гледането на ръка се преследвало като дяволско дело и онези, които го практикували, били съдени като вещици.

Когато циганските племена навлезли масово в Европа през 14. век

– както се предполага, от Индия, - гледането на ръка започнало да се свързва главно с тази етническа група. От тях се боели – те били номади, чужденци със свой език и обичаи, които не приличали на никои познати дотогава на Стария континент. Именно затова започнали да им приписват магьоснически способности и да вярват на предсказанията, дадени над протегнатата длан. Суеверната връзка между хиромантията и ромите живее в общественото съзнание и до днес.

Горе-долу по същото време в Западна Европа започват да се пишат и първите трактати по хиромантия след времето на Аристотел. Много от тях са анонимни, но на някои ръкописи личат и имената на известни астролози като Региомонтанус и дори на монаси като някой си Рикардус Дов и доминиканеца Гелрия. В тях „учените” описват линиите и неравностите на човешката ръка и значението, което те имат в тълкуването на нашата личност и съдба. Така в един анонимен ръкопис, който днес се пази в Британския музей, четем, че: „Едрата длан често е резултат от тежка работа като тази на дърводелеца, но понякога ни е дадена така от самата Природа. Когато костите са едри, а мускулите – здрави,

техният собственик е силен, но с ленив ум.

Ако ръката е месеста, собственикът й е екстравагантен и често пияница. Ако човек има едри ръце със заострени накрая пръсти, то той е лъстив и притворен. Ако пръстите са широки, това е човек верен и добър писател. Ако ли е жена, нейната утроба е дълбока и си търси мъж”. Подобни умозрения явно са постигнати от наблюдението върху познатите на авторите хора, както и вследствие на обобщени асоциации от типа „голямо-силно-грубо-глупаво” или „фино-изтънчено-аристократично-възвишено”.

През следващите векове популярността на хиромантията постепенно залязва, само за да се възроди с пълна сила в средата на 19. век във викторианска Англия! Не само простолюдието, но и висшето общество е омаяно от „науката”, която се крие в човешката длан. Мнозина суеверни англичани преценявали всяка своя важна стъпка според указанията на модерните хироманти – мания, описана с ирония и хумор от Оскар Уайлд в новелата „Престъплението на лорд Артър Савил”. Един от тях, ориенталистът и преводач на Омар Хайям Едуард Херон-Алън, прекарал години от живота си в проучване на човешката ръка и

за първи път възприел нещо като научен подход към хиромантията.

Той внимателно изследвал физиологията на ръката, описал антропологически сведения за значението й в различните култури и накрая използвал знанията си, за да създаде систематичен наръчник за гледане на ръка с оглед на всичките й физиологични особености.