сп. "Обекти"

Курт Алберт* е жива легенда в катеренето, създал нов стил в спортното катерене в началото на 70-те години

На първата снимка, която човек вижда в сайта ви, висите на една ръка от хоризонтално стърчаща скала над пропаст, сякаш всеки миг ще се изпуснете и ще паднете. Разкажете къде и как се случи това.

Да, отдолу е пропаст и смъртта. Това беше мое самостоятелно изкачване, без въже. Правя го само когато познавам мястото и маршрута много добре, когато съм сигурен, че владея напълно степента на трудност и мога да се върна обратно във всяка ситуация. Придвижвам се много сигурно по скалата. Само така мога да се справя със страха. Това е изключително предизвикателство и един съвсем специален момент при катеренето. Не се прави често, но аз от време на време го правя. Много интензивно усещане, тръпка, живот. В случая изкачването беше у дома – във Франкска Швейцария (област в Бавария). Познавам маршрута, минавал съм го много пъти. И въобще не се страхувате, така ли?

Страхът е преди това, преди да започнеш да се изкачваш. Ако се страхуваш истински, страхът те блокира. Трябва преди това да прецениш дали ще се справиш с трудността на скалата, дали тя е солидна и не се рони и троши, дали изобщо го искаш и дали си заслужава да поемеш риска. Когато вземеш решението, вече няма страх, може би има лека възбуда, адреналинът се вдига малко. Страхът парализира, трябва да го преодолееш преди това, когато си правиш плана. Калкулираш риска и решаваш – правиш ли го или не. Трябва много добре да владееш психиката си.

Къде другаде сте се катерил така, без да използвате никакви средства за сигурност?

На различни места, но винаги го правя, когато съм сам, не искам зрители, шумотевица, искам да съм спокоен. Абсолютно егоистично е, но това е тръпката на живота, така се усеща много силно.

На какво разчитате – едно парченце от скалата да се отчупи и това може да е фатално?

Разчитам само на себе си. Там сме само аз и скалата. И аз знам, че няма да падна, само в такъв случай тръгвам. А колкото до случайността – човек може да загине в автомобилна катастрофа, в живота винаги има риск. Може да се разболея от рак, може да изпадна в депресия, да умра в леглото. Но аз защитавам живота си, когато се катеря сам без въже. Планирам добре, концентрирам се – не съм имал нито едно негативно преживяване при такова катерене. Ако бях имал, може би щях да се откажа, но винаги досега чувството е било превъзходно. Винаги съм бил много добре подготвен и в чудесна форма.

Психиката или физиката е по-важна в такива моменти?

Комбинация от двете. Зависи от това скала с каква степен на трудност избираш (те са от 1 до 11 по немската система, от 1 до 9 по френската). Ако маршрутът е лесен – 4-5-та степен, катеренето не е проблем. Но ако степента е по-висока – тази на снимката е 7-а, то трябва специална подготовка. Няма нищо спонтанно, това не се прави импровизирано. Но, както казах, правя го не много често – в 99% от случаите катеря с въже.

Имало ли е мигове, в които животът ви е висял на косъм?

Да, но това става при големите стени. В Хималаите или в Патагония. Бяха обективни опасности – нещо, което не зависи от теб самия, а от условията, от климата – лавини, падащи камъни, лошо време. В Хималаите почти ме отнесе една лавина, в Патагония също – едва се отървах от ледена лавина, мина съвсем близо до мен. Досега само веднъж съм се наранявал –скъсах ахилесово сухожилие, но това се случва и на футболистите. От гледна точка на леките наранявания футболът е по-опасен от катеренето. Статистиката показва, че повече футболисти, отколкото катерачи са оперирани в болница. Естествено, когато се катериш и направиш грешка, падаш от високо долу. Произшествието лесно се оказва фатално. 

Тези случаи в Хималаите и Патагония ли бяха най-опасните моменти, които сте имал? Как се оцелява в екстремни ситуации?

Да се катериш високо в планините е приключение и то си има своите опасности. В глетчера може да има пукнатина, времето може рязко да се влоши – в Патагония се катериш по стената, на изток виждаш синьо небе и слънце, но само след броени минути от запад се задават страшни облаци и трябва да си много бърз, за да се скриеш някъде от идващия проливен дъжд или сняг. Преживял съм много такива случаи, но винаги съм имал късмет и съм успявал да оцелея. Мои приятели загинаха – в Алпите и в другии планини. Нямаха моя късмет. Има наистина опасни моменти – в Патагония бях на 600 м височина на отвесната стена, когато се появиха огромни бели облаци, от тях валяха големи ледени парчета – смъртта ти е сигурна, ако едно такова те удари. Мернах една ниша, в която успях да скоча и да се скрия, така се разминах и с това бедствие. Но наистина човек трябва да преценява обстановката и заслужава ли си риска. Аз съм се отказвал да щурмувам скали, когато видя, че действително е опасно и несигурно – ако има риск да се простя с живота си, не го поемам. 

Не е ли по-сигурно, ако катерите с технически приспособления?

Не, в такъв случай е все едно дали си с въже или не. Сигурността не идва от приспособленията, а от качеството на движението, на катеренето. Когато откажеш да ползваш допълнителни средства, важно е спортното предизвикателство. 

Вие сте създателят на свободното катерене, в което куки, въжета и всичко друго се използва само за сигурност, не и в помощ на алпиниста. Защо се отказахте от тези екстри?

Защо? През първите пет години се катерих само със стълби. Закрепваш една, изкачваш се по нея, слагаш другата и пак. Скоро вече си покорил всичко, става скучно, няма никакво предизвикателство, няма невъзможни неща, не е необходимо да тренираш. Само след две-три седмици аз бях минал през най-трудните маршрути, които съществуваха. Но това не е катерене. В спортното катерене, в което разчиташ само на себе си, вече има и „невъзможно”, има предизвикателство, мечти, има за какво да тернираш, това е истинска борба със скалата. А и аз не съм измислил този стил, просто го възродих. Преди 100 години е имало само свободно катерене. Няма нужда човек да го измисли, то е съвсем логично. Просто се връщаме назад към природата.

Най-високата стена, която сте покорили?

Хм, това зависи и от степента на трудност. В Германия има една – източната стена на Вацман (в Алпите край Берхтесгаден, Бавария), 1800 м, но не е много стръмна, по нея доста се ходи, не се катери чак толкова. Общо погледнато, като трудност и височина, бих посочил връх Фиц Рой в Патагония, по-точно 1400-метровата му отвесна стена, наречена Роял Флаш – аз първи в света я изкачих през 1995 г.

Това ли е най-ценното за вас постижение?

Това е най-значимото и най-трудното. Ценни за мен са цялостните приключения като пътуването във Венецуела, където бях впечатлен не само от катеренето, но и от цялата природа, от общуването с местните хора. Имал съм и други такива пътешествия, например в Канада – най-ценните не са непременно най-трудните. 

Защо не опитахте да покорите стената при Анхел – най-високия водопад в света?

Стената отляво на водопада наистина е прекрасна и много подходяща. Но там има прекалено много цивилизация – пълно е с туристи, самолети летят непрекъснато край водопада. Затова се отказахме. Не обичам публика и шумотевица.

Да, вие бягате от цивилизацията и дори отказвате да ползвате хеликоптер за придвижване и залагате на бусове, лодки, каяци. Как функционира това в чужди страни и с многото багаж, който вие и екипът ви имате да пренасяте?

В някои страни като Венецуела е много лесно да се придвижваш където искаш. Но има държави в Африка, в които е необходимо разрешение, за да „напуснеш цивилизацията” и стигнеш там, където си си наумил. Понякога е трудно да вземеш такъв документ, разправяш се с бюрокрация. Понякога има придружители – без тях просто не става. Например в Африка имах една смешна ситуация – гидът не знаеше какво е това катерене, ние искахме да изкачим 600-метрова стена, той беше през цялото време с нас. И когато стигнахме до там, и той пожела да се катери – това, естествено не беше възможно, той просто щеше да се прости с живота си. Беше трудно да го убедим, че не може да го направи. Но по принцип аз предпочитам да нямам придружители. Така съм оставен на самия себе си. 

Случвало се е да носите с километри лодките на рамо, през джунглата..

Понякога се налага да работим... Поставяме си малки цели и ги постигаме стъпка по стъпка – днес трябва да минем 5 км, и ги изминаваме. Във Венецуела пътувахме 10 дена по вода, докато стигнем заветната цел. Да, носихме лодките на рамо – по двама, след това се връщахме за багажа и така по няколко пъти. Това наистина отнема много време. Но обикновено не бързаме – за мен скоростта няма значение. Там голямата опасност бяха змиите. Трябваше през цялото време да гледаме в краката си, да викаме и да вдигаме шум, за да ги прогоним.

Освен за змии ви се е налагало да се оглеждате и за бели мечки...

Да, това беше в Канада. Знаех предварително, че има бели мечки, бях се информирал от катерачи, които вече са били там. Не е много вероятно да ги срещнете, ми казаха те. Но бяха ходили през зимата, когато морето е замръзнало. Ние отидохме през лятото, морето се беше размразило и се движихме с каяци. Проблемът е, че когато морето не е заледено, мечките не могат да намерят ядене. Те са на брега, гладни са и си търсят храна. Точно това не го знаехме. И беше проблем – ясно е, че бялата мечка е най-опасното сухоземно хищно животно и би ни изяла с удоволствие. Слава богу, в последния ден намерихме пушки, за да можем да се защитаваме, и тръгнахме. Когато за пръв път мечка се приближи до нас, не знаехме как ще реагира, дадохме предупредителни изстрели и крещяхме, за да я изплашим. И разбрахме, че ако се навърта около нас, не бива всички да спим в палатки, а да даваме дежурства навън – един от нас винаги беше на пост, стреляше, когато се налагаше, за да изгони нежеланите гости. Те бяха край нас през цялото време. От там имам една любима снимка – лежа в дебел спален чувал със сгънати колена и с мустаците и формата на тялото приличам на тюлен... Доста опасно предвид слабостта на белите мечки към тюлените. Но пушката беше на една ръка разстояние. Никой не пострада.

В Кения пристигате, без въобще да знаете къде се намира връх Пой, който ще щурмувате. Често ли скачате така в неизвестното?

Имах снимка на Пой, когато стигнахме, я показвахме и питахме къде се намира. Но обикновено знам координатите. Вече е по-лесно – има интернет и Google Earth, където човек вижда всичко. Преди две години например планирахме експедиция с каяк в Урал – но нямаше никакви карти. И през Google Earth начертах маршрута – видях реката, взех координатите и всичко се оказа 100% точно. Досега винаги сме намирали това, което търсим.

Във филма за Кения се вижда как изкачвате връх Пой и в един момент политате надолу. Какво е усещането?

Това се случва често. Надявам се, естествено, куката, която е отдолу, да издържи. И да не се блъсна в скалата – в случая тя беше отвесна и това не беше проблем – така е при стени с висока степен на трудност. А и въжето е еластично, усещането е по-меко. Но когато теренът е по-полегат, стъпаловиден, може да се удариш много сериозно. Важно е осигурителната кука да е здрава. В такъв случай преценявам – мога ли да рискувам, да опитам нещо, при което е много вероятно да падна, или да продължа нагоре по друг начин. Падането е калкулиран риск. Ако реша, опитвам, ако стане – добре, ако не – падам, и пробвам отново. Това е един непрекъснат процес на взимане на решения по време на катеренето, във всяка секунда. При мен вече е автоматично – катеря се 40 години. Може да се сравни с цирка – акробатите тренират с трапеца горе високо, под тях има мрежа и ако паднат, тя ги поема. Целта им обаче е да го направят без мрежа. Тренират, докато станат перфектни, и в един момент казват: Махаме мрежата. Това е съвършено нова ситуация, най-вече за психиката. Така е и при нас – първо тренираш с въже и идва мигът, в който решаваш: перфектен съм, махам въжето. 

Не по-малко опасно изглежда да се спи в хамак, закачен на отвесна скала, под която няма нищо – земята е на 400 м надолу. И това ли е в реда на нещата за вас?

Ха, та ти си здраво вързан. Хамакът е яко закрепен за скалата, а ти си вързан с въже през гърдите. Оттам не можеш да паднеш – поне досега не се е случвало. Аз се чувствам абсолютно сигурно в такова „легло”. Е, и това е въпрос на свикване. Първия-втория път вероятно не е съвсем спокойно, но като прекараш 10-20 нощи така, вече не мислиш за това.

Броили ли сте колко стени сте изкатерили?

Първо в света изкачване съм направил на 100 големи стени, а общо може би са 1000, не знам точната цифра.

Казахте, че сте бил и в Хималаите. Защо обаче не ви привличат висините на Еверест?

Аз съм катерач. А на Еверест човек не се катери, а ходи нагоре. Освен това там има прекалено много хора. Трябват ти шерпи, организираш много неща, разрешения. Това не ми харесва – бюрокрацията, която придружава осемхилядниците. А и какво се цени там – когато слезеш долу, не те питат какво се е случило, единственият въпрос е „Беше ли горе или не беше?” За мен важното не е върхът, а преживяванията по пътя към върха. Може да го направя веднъж, да видя какво е, възхищавам се на хората, които изкачват осемхилядниците, но аз съм друг тип.

За пръв път сте в България, но може би все пак знаете – има ли тук достойна за вас скала?

Със сигурност има. Не съм видял достатъчно снимки, трябва да се запозная в детайли. Когато видя как изглежда една стена, тогава мога да кажа дали е интересна за мен. 

Къде ще е следващото ви приключение?

То ще е отново едно пътешествие в джунглата. През февруари, в Гвиана. Точно на границата с Венецуела и Бразилия. И пак ще има лодки. Обикновено осъществявам експедиции веднъж годишно, те продължават около 2 месеца. Щастлив съм, че превърнах хобито си в професия.


* Той е жива легенда. В началото на 70-те години на 20. век германецът Курт Алберт създава нов стил в спортното катерене, в който не се употребяват допълнителни технически приспособления. Въжета и куки служат само за сигурност. Неговото свободно катерене се популяризира в Германия и по света.
Започва да се занимава с този спорт 14-годишен. Учител по математика и физика, Курт в един момент решава да превърне хобито си в професия. Изкачил е 1000 върхове, прокарал е пръв катерачески маршрути по 100 от най-големите отвесни скали на планетата. Страстта му е да се катери по най-недостижимите каменни стени в света. 55-годишният Алберт бе специален гост на петите поред „Дни на предизвикателствата”, проведени в София в началото на декември.