Очаквах животът да е различен. Мислех си, че ако съм добър и постъпвам „правилно“, другите също ще са добри с мен и всичко ще е наред. Прекарвах повечето от живота си в опити да контролирам чувствата на околните и да ги виня за моите собствени чувства.
Очакванията ме обезсилваха. Осъзнах, че за да възвърна силата си, трябваше да приема, че имам избор за това как гледам на живота си и какви очаквания да имам. Осъзнах, че никой не може да ме накара да се чувствам наранен или гневен – очакванията ми са това, което поражда болката и гнева. Причината за болката и гнева беше това, че хората, животът или Бог не се държаха така, както аз очаквах.
Трябваше да се науча да бъда честен със себе си относно очакванията, които имам. Да се откажа от онези, които са напълно откачени (например всички други шофьори да карат така, както искам), и да поема отговорност за собствения си избор – включително за това, че влизам в ролята на жертва. Само така можех да променя модела си на действие – да приема това, което не мога да променя, да променя това, което мога.
Когато за пръв път започнах да осъзнавам до каква степен очакванията ми диктуват емоционалните ми реакции към живота, се опитах да се откажа от всякакви очаквания. Но да живееш без очаквания е невъзможно. Ако имам електричество у дома, очаквам лампата да светне. Ако не светне, това ще предизвика някакви чувства. Но ако приема, че съм избрал да разчитам на електрическото осветление, няма да реша, че съм жертва на електрическата компания, а че имам обикновено житейско преживяване. Мога да приема такива преживявания като неща, от които да се уча, а не като неща, които ме наказват.
