сп. "Обекти"

Олег Дивов* е руски писател, научен фантаст

Как се раждат вашите теми, Олег Игоревич? Какво е литературата, вредна професия ли е? Може ли тя без болка?

Темите се подхвърлят от живота. Оглеждаш се наоколо, а в главата полека се подрежда нещо като мозайка. Докато и последното стъкълце не застане на мястото си, нищо не става. И изведнъж - опа! Има картинка. Има тема, има разбиране за това как да я разработим и с какви средства. Някои автори приемат това за откровение свише. Но аз си знам: това е резултат на постоянна вътрешна работа, която самият автор не винаги осъзнава.
Литературата за мен лично е начин да се реагира на света около нас. Светът задава въпроси, аз отговарям. Литературата като професия безусловно е вредно нещо. Тя разваля характера, силно (и обикновено зле) влияе на семейния живот. В същото време литературата е добра психотерапия. Така че вие правилно питате за болката. Напишеш книга, излееш в нея някакъв комплекс - и ти олеква. Вътрешно-благополучният автор е голяма рядкост и такъв по-скоро ще се насочи към журналистиката, а не към литературата.

Къде е балансът между това, което „напира отвътре”, и комерсиалното? Как се пише хумор?

Балансът между търговски и творчески интереси обикновено не е проблем: всеки автор рано или късно намира своята аудитория. Разликата е в това, че при някои тя по дефиниция е малка (и този автор трудно преживява от писане на книги), при други е огромна. Моята не е голяма, но пък е благодарна и вярна. Тя ме разбира, затова мога да пиша всичко, което ми хрумне, и то се изплаща. Единственият проблем е, че публиката като цяло намалява с всяка изминала година. При всички писатели.
Нямам идея как се пише хумор. Моето чувство за хумор е толкова странно, че и аз не винаги разбирам, че съм написал нещо смешно. На, смея се, а не разбирам. Ако си спомним класическото определение за хумор на Шопенхауер, това е, когато говорим "несериозно за сериозното”. Така и правя: взимам една сериозна тема и започвам да се подигравам с нея. Понякога се получава съвсем не глупаво.

Коя е любимата ви книжна рожба? Над какво работите сега?

Романът "Тълкуване на съновидения", повестите "Били си има таквозинака" и "К-10 ", разказът с непреводимо заглавие "Когда начнется муйня”. Това са обективно добре написани и най-важното, добри текстове. Затова си ги и обичам. А сега работя по сценарий за филм. Това за мен е сериозно професионално предизвикателство, затова се и съгласих. Винаги се опитвам да се поставя в такава ситуация, да има предизвикателство, да е трудно. Тогава е интересно. Дори ако не ми купят сценария, ще натрупам опит, който после ще ми е от полза.

А защо фантастика? Фентъзито фантастика ли е?

Фантастиката е един много интересен творчески метод. Както казва Карина Шаинян, млада и талантлива писателка на фантастика (и психолог по образование): "Фантастиката поставя пред човека такива проблеми, които, ако се появят в реалния живот, ще ни вкарат в гроба или в лудницата. Но въпреки всичко трябва да се решават!" Ето с това се занимаваме.
Фентъзито е особено направление, в чиято основа са вълшебната приказка и рицарският роман. Това едва ли е фантастика. Въпреки че когато с фентъзи се захване истински талант, да речем, Майкъл Суонуик, се получава - "Дъщерята на железния дракон”. Но това не е точно фентъзи, това е нещо по-голямо.

Но защо "умря" научната фантастика – всъщност имаше ли такъв период?

Още не е умряла, но кажи-речи е изпаднала в летаргия твърдата научна фантастика. На първо място, спада интересът към науката. На второ, науката напредва с такива темпове, че писателят просто не може да измисли нещо свежо. Учените са винаги една крачка напред.
Другите литературни направления са живи и здрави. Имаше забележим уклон в посока на фентъзито, сега на мода е вампирският роман - но това е временно. И все повече и повече писатели от мейнстрийма използват в текстовете си чисто фантастични прийоми. Строго погледнато, от година на година научната фантастика в литературата става все повече. Въпросът е дали това е здравословна тенденция или напротив, реакция на скрита болест на обществото.

В интервюта признавате, че творчеството ви е решаване на ваши собствени психологически проблеми. Литературата за вас изповед ли е? Или наръчник за спасяване на давещите се?

Обикновено писателят казва на глас това, което другите мълчаливо си мислят. Аз по-често говоря за това, за което другите даже не са започнали да мислят. Но рано или късно ще се замислят. Естествено, моите текстове са и изповед, и наръчник за давещите се. За тези, които ще започнат се давят утре (и аз потъвам днес - и мога поне да разкажа какво интересно приключение е това).

Наистина ли сте бил екстрасенс?

Нека просто кажем така: в моя живот имаше поредица от паранормални събития и аз реагирах на тях като екстрасенс. Имах някои способности. Когато станах на около 25 години, целенасочено потиснах в себе си тези умения. Тъй като истинският екстрасенс живее като свещ на вятъра. Той чувства цялата болка на света. В това няма нищо приятно.

Какви са връзките ви с България? В романа "Младите и силните ще оцелеят" насред Русия, която е засегната (както и целият свят) от вирус на амнезия, се срещат двама българи и след това заедно бомбардират Москва ...

Е, Георги Димов е само една четвърт българин. Истинският българин в тази книга е един, циганинът Любен. Връзката ми с България я създадоха родителите ми. Те реставрираха икони в Третяковската галерия. У вас има много интересни икони и майка ми дошла в България в командировка в началото на 60-те години. Сприятелила се с българи, те често идваха при нас, а през 1980 г. семейно прекарахме цял месец в България. Естествено, аз се влюбих във вашата страна, не е възможно да не я обичаш. Дори без оглед на това какъв контраст беше България в сравнение със СССР. Но в Съветския съюз имаше поговорка, вероятно я знаете, ще ви я кажа на английски: „Chicken isn’t a bird, Bulgaria isn’t abroad” („Курица не птица, Болгария не заграница” - „Кокошката не е птица, България не е чужбина”).
Не е чудно, че когато се появи възможност да уча български език в университета, се захванах. Но после ме взеха в казармата, и там забравих не само българския (който учих само един семестър), но също и френския, английския… Че и руския почти забравих.
В паметта ми е останала само песента "Хей, Балкан ти роден наш”, още помня и разликата между софийския и търновския говор. Не се и опитвайте да разговаряте с мен на български. Аз ще се срамувам, а на вас ще ви бъде смешно.

Докато сме на "Младите и силните", да поговорим за "вируса на амнезията". Колко страшен е той за пост-социалистическите общества?

Вирусът на амнезията у нас, в Русия, свирепства с пълна сила. Когато го измислих, не очаквах, че ще се окаже толкова силна метафора. Хората забравиха какво ставаше в СССР и сега си спомнят с носталгия за живота в тази, меко казано, странна държава. Забравиха за това колко свободни и смели бяхме през 90-те години... Искат да забравят - и забравят. Така им 
е по-лесно.

Какво е за вас артилерията - тя непрекъснато се появява в творчеството ви?

Артилерията - за мен това е нещо много лично. Толкова лично, че за службата си като командир на самоходна минохвъргачка написах книгата с войнишки мемоари "Оръжието на възмездието", и тази трагикомедия предизвика интереса на стотици хиляди читатели. И немалка роля в популярността на книгата – книга рязка, на места дори злобна, играят Големите Оръдия, които съм описал там. Ние наричаме артилерията "богът на войната” и това е вярно. И до сега войните се водят главно не със самолети, не с ракети, а с оръдия.

Вашите произведения по принцип започват с всяване на страх (например, в "Отсев" (“Выбраковкa”) щастливият Славянски съюз още от първия ред е страх и ужас), а след това всичко сякаш се оказва по-добро.

А аз обичам да "смущавам умовете”. Да карам хората да се замислят. Много добре го е казал нашият писател Вячеслав Пиецух: "Не мислите ли, че да смущава и да безпокои – това е истинската задача на литературата?" За да накараш човека наистина да застане нащрек, да го насочиш към проблема, най-удобно е първо да го наплашиш.
В същия "Отсев", между другото, всичко в крайна сметка се оказва не „по-добре", но както обикновено става при нас - нищо, напразно, без смисъл.

А сега в Русия страшно ли е? Как се е променил вашият свят в сравнение с 90-те години?

В Русия е неуютно. Надига се усещане за приближаваща беда. А откъде ще дойде тя, не е ясно. Но това е по-скоро характерно за жителите на големите градове, наблюдаващи живота в страната по телевизията. На триста километра от Москва всичко е съвсем различно. Там хората решават конкретни проблеми - орат земята, пасат стада, строят малки фабрички, развиват малък бизнес. Много е трудно, но се справят. И московчани бягат там, в провинцията. Всяка година стават все повече. Ако възраждането на Русия все пак започне, то няма да тръгне от столицата, а по-скоро от Тверска област, разположена между Москва и Санкт Петербург. Аз живея там, на село, през лятото и виждам много интересни неща.

А бъдещето виждате ли? В научната фантастика има много варианти за бъдещето на човечеството. Кои от тях, според вас, са най-реалистични?

Погледнато от Русия, е много трудно да се каже кой вариант е реалистичен. Оттук много не виждаме, а и ни пречат да виждаме. Лично на мен ми се струва, че в перспектива стандартът на живот по цялата планета бавно ще се изравнява, а социалното устройство на света ще прилича на сегашната Западна Европа. Доста оптимистичен сценарий. Но това ще изисква много дълго време. И много късмет.

Какво четете, слушате, гледате? Каква е най-добрата почивка според вас?

В момента чета основно специализирана литература - историческа, мемоарна, документална. Ето, оглеждам се – до мен на лавицата са "Чукът на вещиците" и "Малката червена книжка" на Мао. Слушам много разнообразна музика (но не класическа, тя ми действа на психиката, уморява ме). Филми също гледам най-различни, макар и с превес в посока на фантастиката.
А най-добрата почивка - ски през зимата и цепене на дърва през лятото. Имам си огромна брадва, пристига камион с дърва и аз се залавям да ги цепя за огрев. След това, целият в пот и трески, сядам на колелото, стигам до езерото и падам в него. Имаме си пет езера около селото. А на две крачки от къщата ми тече река Дивовка. Откъде се е взела там с това име, никой не може да обясни. Това село никога не е било собственост на Дивови.
Така за мен изглежда истинският живот. А фактът, че сега съм седнал в измръзналата до кокал Москва - това е само така, временно. Един ден ще замина от Москва за Русия и няма да се върна.


* Олег Игоревич Дивов е роден в Москва през 1968 г. От 14-годишен пише статии за пресата. От 1990 е копирайтър, работил е в най-големите рекламни агенции в страната. За най-голямо свое постижение в тази област смята лозунга за реклама на тоалетни с електронно управление - "Напън в бъдещето", за най-добър търговски проект – участието си в отбраната на Белия дом в Москва по време на пуча през август 1991 г. (началниците отбелязват трите дни отсъствие със солидна премия). През лятото на 1995 г. за пети път напуска работа по собствено желание и оттогава не работи никъде. Първия си голям художествен текст (фантастичният трилър "Господарят на кучетата") публикува през 1997 г. 
Носител е на почти всички руски награди за фантастична литература. Единственият му роман дори без номинация е "Най-добрият екипаж в Слънчевата" (1998), според самия автор - "защото твърде много се псува на майка."
Дивов е издал 11 романа, няколко повести и разкази. Член е на редакционния съвет на сп. "Если" и на журито за наградата „Кир Буличов”. Член на Съюза на литераторите на Русия и на Съвета по фантастика и приключенска литература на руския Съюз на писателите.